Жозе Родригеш душ Сантуш - Ръката на Сатаната

Точно те го интересуваха.

Кликна върху реда с последните две трансакции и изображението върху екрана се промени, зареждайки страница, която показваше заявените суми, дати, часове и преди всичко местоположението на банкоматите, където бяха направени опитите. Сравни редовете и разбра, че и двете операции бяха извършени в интервал от 24 часа от един и същ банков клон.

Един и същ.

Това откритие отекна в ума на Декарабиа; тази информация му бе най-полезна. Облегна се назад и присви очи; мозъкът му работеше като суперкомпютър, а мисълта му преценяваше следата и анализираше нейното значение.

— Криеш се близо до тази банка — заключи той, докато замислено потъркваше брадичката си. — О, ти си… ти си… — Направи гримаса. — Вероятно познаваш някого там. Роднина, приятел…

Неканеният гост обмисли няколко възможности. Мишената беше близо, надушваше я, но още не бе стигнал до нея. Все още не. Трябваше да затегне обръча и да организира засада, но за да го направи, трябваше да узнае още едно нещо. Едно-единствено нещо. Как да открие къде се намира човекът, който помагаше на мишената?

Мисли няколко минути по въпроса, преценявайки и отхвърляйки различни идеи; някои от тях бяха добри, но бързо се появиха препятствия, които ги направиха невъзможни. Въпреки това не се отказваше: не можеше да се откаже, това бе немислимо. След като отхвърляше една възможност, обмисляше следващата, а когато и тя се проваляше, идваше трета, четвърта… Обмисли всичко, което бе необходимо, за да постигне крайната си цел.

Изведнъж очите му заблестяха.

— Открих те!

Върху река Мондегу умърлушено се стелеше гъста мъгла, която създаваше странната илюзия, че къщите на Коимбра са издигнати върху облаци като небесен град. Кулата камбанария на университета, положена върху него като корона, проблясваше на утринната мъждива светлина. Старият син фолксваген пресече оградената с чинари улица и зави наляво в района на Кинта де Санта Комба. След като остави Алешандре на един ъгъл недалеч от сервиза на братовчед му, Томаш пое по една уличка, която излизаше на малък тих площад, ограден от борове, чиито клони галеха покривите на няколко къщи.

Автомобилът спря до бяла постройка, защитена от стена, покрита с пълзящи храсти и рядък жив плет отгоре.

— Пристигнахме! — обяви водачът, след като изключи мотора и дръпна ръчната спирачка. Обърна се към спътника си. — Трябва да отида да видя майка си. Ще дойдеш с мен или ще останеш в колата?

Филипе откопча предпазния колан.

— Идвам, разбира се — отвърна той, все така здраво сграбчил своя плик. — Трябва да се разтъпча.

Излязоха от колата и се отправиха към сградата. Върху една керамична плоча до портата имаш син надпис: Дом за отдих. Влязоха в градината, стъпвайки върху камъни, образуващи пътечка в току-що полятата трева, като сиви островчета в зелено море, и спряха пред вратата. Томаш натисна звънеца. Чу се продължителен електронен звук, идващ от вътрешността на сградата.

След няколко секунди вратата се отвори и на прага се появи жена в бяла престилка и шапка в същия цвят.

— Професор Нороня! — възкликна тя, като разпозна посетителя. — Радвам се да ви видя!

— Здравейте — отвърна историкът, засрамен, че не си спомня името на медицинската сестра. — Дойдох да видя майка си.

Жената в бяло им направи знак да влязат.

— Заповядайте оттук. Тя е на терасата, грее се на слънце.

Вътре се долавяше характерна миризма — може би някаква смес от супа, лекарства и почистващи препарати; миризма, която Томаш неволно свързваше със старостта. Сестрата придружи гостите по стълбите до горния етаж.

— Как е тя?

Сестрата вдигна ръка във въздуха и бавно я раздвижи в жест, който не разкриваше голям оптимизъм.

— Има различни дни, както знаете — каза тя. — Струва ми се, че днешният не е от добрите. Трябва да сте подготвен.

Предупреждението разочарова Томаш. Знаеше, че е безсмислено да му казват да се подготви; истината е, че никога не може да си напълно подготвен за лош ден на човек, болен от алцхаймер. За щастие болестта прогресираше бавно, но фактът, че с времето бе загубила някои способности, му се струваше неоспорим.

Дона Граса беше седнала в един ъгъл на терасата с изглед към гората, с жълто одеяло върху коленете. Беше затворила очи и се любуваше на топлия дъх на слънцето. Въздухът бе изпълнен с неспокойното жужене на насекоми ~ най-вече цикади, от които горичката гъмжеше и които огласяха утрото със своята странна мелодия.