Жозе Родригеш душ Сантуш - Ръката на Сатаната

— Моля?

— Значи, не сте разбрали? — изненада се Мария Флор. — Заради кризата освен съкращения на заплатите и орязване на субсидиите правителството намали и пенсиите. Кризата отне почти десет процента от тези пари, разберете. — Тя се поколеба. — Не кризата. Всъщност ние. Започнахме да получаваме по-малко пари, а разходите ни са същите. — Мария Флор поклати глава и тъжно въздъхна. — Ах, това наистина е проблем! Знаете, че не съм собственичка на дома, а само директор. Собствениците ми обърнаха внимание на този въпрос и… с две думи, трябва да го разрешим. Тук има няколко души, които са в същата ситуация, не е само майка ви. Затова… помолихме семействата да възстановят липсващата част от парите.

Когато приключи със своята пледоария, Мария Флор отмести поглед встрани, очевидно засрамена от онова, което току-що бе поискала.

— Бих ви дал тези пари с удоволствие — отвърна Томаш, объркан от ситуацията, в която беше поставен. — Проблемът е, че останах без работа.

Събеседницата му закри устата си с ръка.

— Ах! — възкликна тя ужасена. — Не може да бъде!

— Истина е — увери я той. — Отново заради кризата, факултетът, където преподавах, трябваше да освободи нещатните преподаватели. Тази чистка включваше и мен.

Настъпи тишина, докато директорката на дома обмисляше новината и усложненията, които би могла да донесе.

— Искате да кажете, че… че ви е невъзможно да покриете необходимата сума?

Въпросът бе насочен директно към проблема и Томаш трябваше да си поеме дъх, преди да отговори.

— Е… разполагам с малко спестени пари — каза той. — Освен това сега получавам обезщетение за безработица. Това ми дава известни възможности.

Мария Флор го изучаваше.

— Не искам да ви се бъркам, но тези спестени пари достатъчно ли са?

— За жалост, не. Дори не знам дали ще стигнат, за да държа майка си тук дълго.

— И какво ще правите?

Томаш си пое дълбоко дъх.

— Ами не знам. Сигурно е, че няма да позволя да остане на улицата. За това и дума не може да става. Времето ме притиска. Трябва бързо да си намеря работа, дори и да е в строителството.

— В строителството? Не виждате ли, че строежите са замразени?

— Това е само пример — обясни той. — Исках да кажа, че ще направя всичко възможно, за да реша проблема.

Директорката на дома се взря в него за момент, очевидно размисляйки по въпроса. После пое дъх и върху лицето й се изви пресилена усмивка, която обаче бе достатъчно топла, за да може поне малко да сгрее сърцето му. В следващия миг усмивката й изчезна.

— Това е ужасно неприятно — каза унило тя. — Собствениците на дома искат всичко до стотинка. След като парите на пенсионерите намаляват, семействата са тези, които трябва да покрият разликата. Те казаха да се свържа със семействата, които трябва да внесат разликата до… до четвъртък вечер.

Томаш разпери отчаяно ръце; днес бе вторник, което означаваше, че срокът е два дни.

— Четвъртък? Не може ли да ми дадете още малко време?

Мария Флор отново постави ръка на рамото му, разливайки топлия си нежен поглед върху разтревоженото лице на госта.

— Мога да говоря с тях, но няма да приемат…

Примирен, историкът въздъхна.

— Добре, ще трябва да прегледам спестяванията си — предаде се той. — Когато се върна в Лисабон, ще се обадя в банката да преведат парите, не се тревожете.

След като проникна във вътрешната мрежа на банката, Декарабиа сравнително лесно достигна до записите от охранителните камери на онзи клон. Той декодира паролата, въведе я в системата и отвори страницата на сигурността. Потърси линка, водещ към клона, и кликна върху него.

— Я да видим — каза на себе си, преплитайки пръсти, докато съзерцаваше съдържанието, изпълващо екрана. — Първият транш е направен малко след три и половина вчера следобед.

— Разгледа изображенията и потърси записите на камерата, която бе снимала в този час. — Така… така… искаме записите от камерата на банкомата. Я да видим.

Кликна върху архива на камерата и избра клиповете, записани между три и четири часа в понеделник следобед. Видеото веднага изпълни екрана. Беше далечен план, показващ тротоара и улицата с нормален поток от пешеходци и автомобили наоколо. Изведнъж един човек се приближи до камерата, пъхна карта в процепа на банкомата, набра пинкода, изпълни инструкциите, взе парите и картата и се отдалечи с по-пълни джобове.

— Хайде, хайде — прошепна нетърпеливо неканеният гост. — Кога ще дойде нашият човек?