Жозе Родригеш душ Сантуш - Ръката на Сатаната

— Тук съм, защото изгубих работата си и докато не разреша този проблем, ще трябва да разчитам на обезщетението за безработица.

— Имате ли декларация, удостоверяваща статуса ви на безработен?

— Какво е това?

— Бившият ви работодател не ви ли даде документ, който удостоверява, че сте изгубили работата си?

Историкът извади един сгънат лист от джоба си и го подаде на служителката.

— За това ли говорите? — попита той. — Дадоха ми го от факултета.

— Факултет ли? Студент ли сте?

— Не, преподавател. Уволниха ме.

Служителката разгледа документа; беше необходимата декларация. Въздъхна, сякаш за да си даде сили да се справи и с този случай, обърна се към компютъра и въведе в системата данните от документа. Поиска личната карта на клиента и когато спря да трака по клавиатурата, извади от едно чекмедже топ листа и ги подаде на Томаш.

— Прочетете внимателно тези инструкции — посъветва го сухо тя, вероятно повтаряше тази реплика цял ден. — Наричат се задължения на бенефициента. Тук са посочени всички правила, които трябва да спазвате, за да продължите да получавате обезщетение за безработица. — Жената вдигна два пръста с машинален жест, навярно отработен хиляди пъти всеки ден. — Имате две много важни задължения. Първото е да се явявате веднъж на петнадесет дни в общинския съвет за потвърждение на регистрацията. Ако не се явите, губите субсидията. Второто ви задължение е да търсите работа. Трябва да се свързвате с поне една компания на седмица и да докажете, че сте го направили. Томаш я изгледа с удивление, изписано по лицето му.

— Да докажа, че съм търсил работа? — изненада се той. — Как, по дяволите, се прави това?

— Като запазите доказателства за това, че сте потърсили дадена фирма, където да постъпите на работа — отвърна служителката, без да мига, сякаш повтаряше рефрен. — Ако изпратите автобиография с препоръчано писмо например, запазете пощенската разписка. Ако отидете на място, помолете ги да ви дадат удостоверение, че сте били там. — Тя вдигна пръст, за да наблегне на най-важното. — Ако нямате доказателства, губите право на обезщетение за безработица, разбрахте ли?

Историкът бе разбрал всичко, но напусна гишето със смесени чувства — да бъдеш безработен, очевидно беше нещо много ангажиращо. Освен това идеята да се явява всеки петнадесет дни в общинския съвет според него прилягаше повече на освободен предсрочно затворник. Но какво можеше да направи?

Докато напускаше сградата, излизайки на улицата, едва не се блъсна в друг човек, който също си тръгваше. Погледна го и разпозна младежа с брадата, с когото бе разговарял на сутрешната опашка за талони.

— Това с доказателствата е много лесно — обясни той, когато Томаш, все още изумен, го попита за бюрократичните процедури, свързани с дейността на безработните. — Влизате в сайта на SAPO [29] Sapo.pt — голям португалски домейн. — Б. пр. за търсене на работа и изпращате автобиография по имейл на фирмите, регистрирани там. Компютърът ви запазва изпратения имейл. Съхранете го.

— И после?

— След това фирмите се свързват с вас, разбира се.

Предвид трудностите, които Томаш очакваше, той се учуди, че нещата стават толкова лесно.

— Това работи ли?

Младежът се засмя.

— Разбира се, че работи! — възкликна той. — Мине се не мине, получавам обратна връзка от фирмите. Искат да отида на интервю или да се явя на тест, или дори още на следващия ден да започна работа. Има такива, които много искат да наемат хора.

Историкът се поколеба, объркан от информацията, която току-що бе получил; имаше нещо, което му убягваше.

— Но щом искат да ви наемат, това… това е чудесно! — отбеляза той. Посочи сградата на бюрото по труда с палец. — Какво правите тук?

Събеседникът му направи гримаса.

— Отговарям им, че вече съм си намерил работа, и ги отсвирвам.

— Моля?

— Вижте, техните предложения не ме интересуват — обясни нетърпеливо младежът. — Търсят хора за рецепция или оператори на текстилни машини, които да работят по цял ден във фабриката, или агенти за недвижими имоти, които да обикалят от врата на врата, шофьори на камиони, които да карат стоки до Полша и… какво ли още не. — По лицето му се изписа пренебрежение. — Не съм завършил право, за да карам камион или да стоя по цял ден в някаква фабрика, нали? Само това оставаше! Стигат ми преживяванията в сервиза на братовчед ми.

Тези думи смаяха Томаш. През следващите две секунди той отвори уста, за да каже нещо, но не успя, докато накрая намери думите, за да зададе въпроса, който тревожеше ума му.