Жозе Родригеш душ Сантуш - Ръката на Сатаната

— Професор Нороня?

От другата страна на линията прозвуча женски глас, който Томаш не успя да разпознае; може би секретарката на някой ректор с предложение, което да го извади от дупката, в която бе пропаднал.

— Да, аз съм. С кого говоря?

— Казвам се Мария Флор…

— Как?

— … от Дом за отдих.

Тъй като мислеше за разговорите си с университетите, на историка му бяха нужни няколко секунди, за да разбере. Обаждаше му се директорката на дома, където живееше майка му.

— Какво има? — разтревожен попита той. — Майка ми добре ли е?

Рядко му се обаждаха от там и винаги, когато това се случваше, бе свързано с проблеми с майка му.

— Всичко е наред, не се притеснявайте. — Директорката на дома се поколеба. — Предвид обстоятелствата, разбира се. Но, Да, тя се чувства добре.

— А! — въздъхна Томаш с облекчение. — Тогава за какво… тоест, с какво мога да ви бъда полезен?

Гласът се прокашля, сякаш опипваше почвата, преди да продължи.

— Бих искала да дойдете в Коимбра — отговори тя накрая.

— Има нещо, което трябва да обсъдим.

— Проблем ли има?

— В известен смисъл. Но няма връзка със здравето на майка ви. Бъдете спокоен ~ побърза да изясни тя. — Можете ли да дойдете?

Томаш разтърка слепоочията си с върха на пръстите. Последното, от което се нуждаеше в този момент, бе да пътува до Коимбра.

— Не може ли да ми кажете по телефона?

— Опасявам се, че не. Това е… деликатна тема.

От друга страна, вече няколко седмици не бе посещавал майка си. Беше време да отиде, а и тя му липсваше. Защо не сега?

— Добре — отвърна той. — Ще бъда при вас във вторник. Добре ли е?

— Чудесно.

Професорът прекара остатъка от деня в подготвяне на автобиографии, изпращане на имейли и възстановяване на стари контакти, в търсене на някакво решение. В края на поредния отказ колегата му от университета в Миньо го подсети, че с неговата квалификация би могъл да си уреди място в британски или френски университет, а познанията му по древни езици може би щяха да заинтригуват някое американско или израелско учебно заведение. Емиграцията на този етап не влизаше в плановете му.

— Само в краен случай — отвърна Томаш, категорично отхвърляйки идеята. — Ако е за някой друг ангажимент, свързан с експертна оценка — става, правил съм го много пъти и честно казано, дори ми харесва. Впрочем преди седмица бях нает от Археологическия музей в Атина за такава консултация. Но… да работя в чужбина? Не, в никакъв случай. Майка ми живее тук и аз няма да я изоставя. Бих приел само ако умирам от глад и нямам друг изход.

След това Томаш обмисли възможността да смени професията си; в крайна сметка никой не го задължаваше да бъде историк до края на живота си. Обади се на Матиаш, колега от гимназията в Кащело Бранко, който заемаше ръководна позиция в компания за търговия на дребно. С него се чуваше често. Попита го дали при тях има нещо интересно и с перспектива. Както можеше да се очаква, Матиаш се зарадва на обаждането, но побърза да обясни, че нещата при тях вървят на зле. Съкращаваха персонал и нямаше изгледи за нови назначения, освен за хамали — работа, от която Томаш очевидно не бе заинтересован. Освен това вече бе стар, за да носи кашони.

— Кога ще свърши това, господи? Няма пари за нищо. Ние, които преди пет години прекарвахме ваканциите на Карибите с пари, които банките ни умоляваха да приемем с нищожни лихви! — оплака се Матиаш, като приключваха разговора. — Дори ми се обаждаха вкъщи, за да питат дали не искаме още един малък кредит. Забележете колко е ниска лихвата, казваха, хайде, ще имате парички отгоре, ще заведете жената и хлапетата до Канкун и до Пунта Кана, ние ще ви дадем пари, защото сме печени, не сте ли гледали рекламата ни по телевизията как предлагаме кредити като топъл хляб? А сега?

А сега Томаш беше останал без работа.

В понеделник сутрин Томаш излезе рано. Развиделяваше се и сиянието на зората разпръсваше мрака на хоризонта. Той се отправи към автобусната спирка; бе решил да не ползва колата си, докато не си намери работа. Почака десет минути, докато жълтият Кариш се появи. Когато го видя, почти съжали за обещанието да остави колата си в гаража — автобусът беше препълнен. Въпреки това не се отказа и се качи.

— Евро и седемдесет и пет за билет? — учуди се той, когато трябваше да плати. — Ама че скъпотия!

Забележката му предизвика шеговити коментари от страна на другите пътници.

— Хей! В кой свят живееш? — попита един мъж с рядка брада. — В днешно време мълчиш и плащаш. Ние работим, а онези типове, политиците, крадат.