Жозе Родригеш душ Сантуш - Ръката на Сатаната

Неговият номер беше четиридесет и две. Поглеждайки електронното табло, монтирано в сградата, той видя, че в момента обслужват номер четири. Изчака двадесет минути и забеляза, че през това време таблото бе напреднало само с две цифри и показваше номер шест. Това означаваше, че темпото на работа вървеше с по десет минути на човек. Неговият талон бе с номер четиридесет и две. С това темпо, помисли си историкът, щяха да го приемат след… шест часа!

— По дяволите! — възкликна той шокиран. — Шест часа!

Следвайки примера на останалите, които също си бяха взели талон, Томаш излезе от сградата и отиде да се разходи наоколо. След като мина през един търговски център и един супермаркет, той се върна вкъщи с автобуса, обядва набързо пуешка пържола с яйце и към два следобед тръгна обратно за бюрото по труда. При тази цена на билетите за градския транспорт историкът може би трябваше да си купи карта, ако смяташе да ползва автобусите на „Кариш“.

Електронното табло в бюрото по труда показваше номер тридесет и девет. Преди Томаш имаше трима души. След като един човек минаваше за десет минути, оставаше още половин час. Той се огледа наоколо. Всички места в чакалнята бяха заети; виждаха се майки с деца, младежи, стари хора и много чужденци — повечето африканци. Поглеждайки към гишетата, историкът разбра, че само три служителки обслужваха клиентите и всеки случай беше специфичен. Едни биваха обслужвани за пет минути, други се нуждаеха от двадесет.

— Какво? Ще загубя помощите за безработен? — възрази един младеж на едно от гишетата, като внезапно повиши тон и привлече вниманието на чакащите. — Какво искате да кажете?

— Вие не сте се явили в общинския съвет…

— Вече ви казах, че не можах да дойда! Бях болен!

— Имате ли бележка от лекар?

— Не съм ходил на лекар, вече ви обясних! Имах температура и си останах вкъщи, това е.

— Но вие знаете, че трябва да идвате на всеки петнадесет дни…

Гишетата бяха толкова близо, че бе невъзможно да не слушаш. Томаш престана да следи разговора, не искаше да знае нищо за живота на младежа, нито за температурата му и прехвърли вниманието си върху двете жени, които си говореха близо до него.

— Мъжът ми Манел не работи от много време — казваше една от тях. — И за какво? Откакто въведоха социалните помощи, не се притесняваме.

— Но това няма и двеста евро, дона Ермелинда!

— И какво? Аз взимам още сто и тридесет и по сто за трите деца. Общо прави шестстотин евро, какво мислите? Това е повече от минималната заплата! Когато Манел обработваше земя в Рио Майор, изкарваше петстотин, и то с много пот на челото. Сега ни дават повече, за да не правим нищо. И за какво да работи? Само глупак би го направил.

— Наистина — съгласи се приятелката. — Да получаваш шестстотин евро, без да правиш нищо, си е цяло изкуство.

— И с някои странични неща, които и двамата поработваме от време на време, без фактури и бележки, какво мислите? Спокойно докарваме към хиляда на месец.

— Но, дона Ермелинда, щом е така, кой обработва земята?

Дона Ермелинда сви рамене.

— Никой, много ясно! — Тя се разсмя. — Само глупаците и имигрантите, които нямат никакви права.

Приятелката въздъхна.

— Ами вижте, с моя Зезиньо е точно обратното — започна тя с примирен тон. — Колкото и да се опитва, не успява да намери работа горкичкият и ходи без пукната пара. Търси къде ли не, моли да му дадат работа, дори да е нещо не много престижно, стига да работи, но нищо. Казват, че бил стар, представяте ли си? Той е на четиридесет и откакто банката взе апартамента му, той и семейството му дойдоха да живеят у нас. Сега не ме оставят на мира! Виждате ли какъв е животът ми?

Томаш разтърси глава. Майка му го бе учила, че не е възпитано да подслушваш чужди разговори. Сам не можеше да се познае. Загледа се във вестника, който съседът му четеше съсредоточено. Беше многотиражен спортен ежедневник и статията бе за някакъв скорошен трансфер във ФК „Порто“. Томаш надникна във вестника и видя снимка на въпросния футболист ~ бразилски защитник, който струваше седемнадесет милиона евро. Томаш прочете още веднъж цифрата, за да се увери, че е видял добре. Седемнадесет милиона за защитник! Но заниманието бе прекъснато от рязкото движение на съседа му. Историкът инстинктивно вдигна глава и видя, че мъжът бе вперил гневен поглед в него. Явно беше възмутен, че някой чете „неговите“ новини.

Номерът на електронното табло се смени и най-сетне извести 42. Томаш скочи, облекчен от края на чакането, и се отправи към гише номер две, което бе свободно, за да го обслужи. От другата страна стоеше жена с уморен поглед, която се взря в него без усмивка.