Жозе Родригеш душ Сантуш - Ръката на Сатаната

В стаята отново настъпи тишина, по-неловка от когато и да било. Томаш се взря в домакина, опитвайки се да осмисли значението на думите, които току-що бе чул. Самият той, даде си сметка, не беше тук на заплата и бе повикан при декана.

— Извикахте ме тук, за да… за да ме уволните?

Неспособен да се сдържи пред този директен въпрос, Жуао Агуа заби поглед в черешовия под на кабинета си. Деканът преглътна сухо, преди да събере кураж да погледне в очите шокирания си събеседник.

— Много съжалявам, Томаш.

Една огромна и дълбока празнота се настани в живота на Томаш. Онази сутрин се прибра вкъщи с тежка болка в гърдите и се просна на леглото, чувствайки се изоставен и по-ограбен от всякога. Сякаш току-що го бяха обявили за безполезен, за провалил се, за нищожество, смален до незначителност, унижен, изхвърлен като парцал.

Сломен.

Да, това бе думата, която най-добре описваше душевното му състояние. Беше сломен. Сломен от живота, от университета и от кризата. Проклетата криза, която вземаше жертвите си от 2008 година и приближаваше с коварна злост, накрая го застигна. Сякаш бе получил юмрук в стомаха. Не юмрук, а ритник. Разтърси го целия, уязви най-дълбоката му същност, срази го с погубващата невинност на три думи.

„Много съжалявам, Томаш.“

Думите, които бе чул преди час, още отекваха в главата му. Деканът каза, че много съжалява. Съжаляваше ли наистина? Какъв глупак! Колко е лесно да кажеш на някого, че съжаляваш, и да продължиш с „довиждане, имам много работа“. Деканът съжаляваше, но оставаше на службата си, чувстваше се удобно, с осигурена заплата, съвестта му несъмнено бе чиста; бе уволнил свой подчинен със заучени фрази и подобаващо съчувствено изражение, но вероятно в този час вече бе забравил за случката и се забавляваше, опипвайки гърдите на секретарката си.

Томаш не беше забравил. Всъщност проблемът беше негов, нали? Проблемът на декана се свеждаше до обявяването на решението му, а проблемът на историка бе да живее с последиците от това решение. Пое дълбоко дъх и се насили да не мисли за обидата и унижението и да си внуши, че деканът просто си върши работата. Нищо лично, помисли си той.

— Нищо лично, друг път! — прошепна гневно той, изговаряйки на глас мислите, които бушуваха в главата му. — За него може и да не е лично. Глупак! Но за мен е!

Обърна се в леглото и се опита да мисли за друго. Колко самотен се чувстваше! Липсваха му жена му и дъщеря му, от които си бе тръгнал. Празнотата му причиняваше болка и отнемаше въздуха в дробовете му. Чувстваше се ужасно самотен и би направил всичко, за да заживее отново с хората, които бе изгубил. Но реалността бе друга. В Тибет беше научил, че животът е непрекъсната промяна и страданието се състои в неспособността да приемеш тази жестока истина. Животът е промяна. Ако искаше да оцелее, да се съвземе, ако желаеше втори шанс, трябваше да повярва в това.

Животът е промяна.

Тази мисъл се запечата в съзнанието му и той се вкопчи в нея като в спасителен пояс. Щом животът е промяна, онова, което му се бе случило, беше просто отражение на тази реалност. Със сигурност всичко това бе много по-лесно да се опише, отколкото да се възприеме. Но трябваше да го направи и да живее с реалността. Животът бе промяна: собственият му живот току-що се бе променил. Колкото по-бързо успееше да го възприеме, толкова по-скоро щеше да се съвземе. И за да го постигне, трябваше да се бори.

Да се бори.

Тази мисъл му даде сили. Томаш стана от леглото с неочак ван ентусиазъм, решен да превърне слабостта в сила. Отиде до бюрото за бележника с телефони. Щом Нов лисабонски университет се лишаваше от неговите услуги, други университети бяха готови да убиват, за да го имат в редиците си. Можеше ли да се съмнява?

Когато затвори телефона за последен път днес, вече минаваше пет следобед и усещането за поражение отново вземаше връх. Беше се обадил в Лисабонския университет, в Католическия университет, в университетите в Коимбра, Порто, Миньо, Евора; опита в частните университети като Лузитанския, университета „Фернандо Песоа“ и други.

Всичките му контакти, всичките му телефонни разговори се оказаха безполезни. Резултатът бе нулев.

„И тук сме в криза“, казал бе колегата му в Коимбра. „Съкращаваме преподаватели, намаляваме разходите, закриваме специалности. Държавата плаща малко, частните фирми изнемогват и намалиха заявките, студентите се отказват, защото семействата им не могат да плащат образованието им; положението е тежко и ще става още по-тежко. Казват, че правителството ще прави още съкращения, че „Тройката“ [28] Европейската комисия, Европейската централна банка и МВФ — институциите, които участват в организацията по отпускането на заеми на правителствата на Гърция, Кипър, Ирландия и Португалия. — Б. пр. ще наложи нови изисквания и пазарът ще продължава да се свива.“ Докато провеждаше телефонни разговори, за да уреди нещо, и търсеше номера на катедрата по история в университета в Порто, мобилният му иззвъня. Взря се в него обнадежден. Дали най-сетне ще получи положителен отговор?