Жозе Родригеш душ Сантуш - Ръката на Сатаната

Преподавателите от различните катедри се срещаха рядко, предимно на академични съвети или на събрания на факултета.

Жуао Агуа си пое дълбоко дъх.

— Както знаете, нашето положение също не е розово — започна той. — Кризата обхвана цяла Европа и след Исландия, прибалтийските страни, Източна Европа, Гърция и Ирландия Португалия бе ударена с всичка сила от този разрушителен ураган, преди да продължи към Испания и Италия. Откакто МВФ, Европейската централна банка и Европейската комисия се настаниха тук, има само съкращения, съкращения, съкращения… Безработицата се увеличи, а рестриктивните мерки нямат край.

— На мен ли го казвате? — отвърна Томаш. — Намалиха ми заплатата и увеличиха данъците. Животът става все по-труден и изглежда, че нещата няма да се оправят скоро.

— Големите съкращения са в здравеопазването, социалното подпомагане и транспорта, където разходите очевидно са огромни, но този срив засяга всички държавни сектори и, за съжаление, Министерството на образованието.

— Чух, че хиляди учители от средното образование не са били преназначени, нали?

— Какъв ужас! — възкликна деканът.

— Това, което ни спасява, е университетската автономия — отбеляза Томаш. — Иначе и нас щяха да погнат.

При тези думи домакинът се закашля. Отпи глътка вода и се опита да успокои дишането си.

— Да, но проблемът е, че тази автономия си има граници — обясни той. — И най-големите ограничения са свързани именно с финансирането. Както знаете, държавата няма пари и затова престана да бъде основен спонсор на университетите. За да компенсираме загубата на тези фондове, ние се обърнахме към частни спонсори и провеждането на проучвания, насочени към пазара и финансирани от бизнеса. Тази дейност се превърна във важен източник на пари. Друг източник са семестриалните такси, разбира се. Проблемът е, че кризата засяга и частния сектор, който сви разходи те си и преустанови поръчките. Отразява се и на семействата, които нямат пари да плащат таксите. Все повече студенти напускат университета поради липса на средства. Тоест държавата, частните фирми и студентите започнаха да плащат по-малко, което означава, че в университетите постъпват по-малко пари. Ситуацията започва да става нетърпима.

— Тогава, предполагам, е необходимо да се съкратят разходите.

— Така е, ние точно това правим. Следим разходите за ток, фотокопия, материали, санитарни консумативи, книги… с две думи — пестим от всичко, от което можем.

В кабинета настъпи неловка тишина.

— И какво?

Деканът поклати глава.

— Не е достатъчно.

— Как така не е достатъчно?

— Не е.

— Трябва да е — настоя Томаш. — Разходите трябва да отговарят на приходите, това е ясно. Въпросът е да се определи къде университетът харчи най-много и да се действа там.

Жуао Агуа се размърда на мястото си; изглеждаше притеснен и неговият служител разбра, че това не е свързано с креслото, в което седеше, а с темата на разговора.

— Основните ни разходи са за заплати — каза той. — По-точно на преподавателите.

— Наистина ли? — учуди се Томаш. — Нямах представа. Какъв дял в разходите на университета заемат преподавателите?

— Повече от деветдесет процента.

Като чу тези думи, Томаш зяпна. За миг си помисли, че не е чул добре. Цифрата бе толкова невероятна, че може би бе грешка, но угриженото изражение на събеседника му не оставяше никакво съмнение. Беше чул правилно.

— Деветдесет процента?

Деканът кимна.

— Опасявам се, че да.

— Но… но как е възможно? — все още слисан, попита историкът. — Няма ли други разходи?

— Има, разбира се. Но те са второстепенни. Помислете, един университет се състои предимно от преподаватели и студенти. Всичко останало, ако се замислите, не е толкова важно. Това са сградите, административните служители и хигиенистите — по-голямата част от тях с ниски заплати. Основният дял от разходите се пада на преподавателите, както е очевидно. Вярвате или не, те харчат повече от деветдесет процента от годишния бюджет.

Томаш бе смаян; никога не си бе представял, че университетите харчат толкова за преподаватели. Но те действително представляваха най-големите активи на учебните заведения.

Без тях нямаше да съществуват.

— И… и сега какво?

— Трябва да намалим разходите — повтори деканът. — Приходите ни паднаха и както вие преди малко отбелязахте, разходите трябва да отговарят на тази действителност. Затова изготвихме програма за съкращаване на преподавателското перо. Цяла седмица посрещах в кабинета си нещатните преподаватели, за да им обясня ситуацията и да им кажа, че за съжаление, няма да можем да разчитаме на тях, както ни се иска, поради тежката ситуация, в която се намираме.