Жозе Родригеш душ Сантуш - Ръката на Сатаната

Репортажът привлече вниманието на Томаш, картината му бе позната и споменът бе прекален жив, за да го игнорира. Видя сблъсъците на улицата, запалени немски знамена, полицаи, които усмиряваха, хората с електрошокови оръжия, и в този момент извърна глава. Всичко това го потискаше. Облече се бързо и излезе, без да поглежда към екрана.

Дебелият мустакат мъж седеше на масата по риза, космите на гърдите му се подаваха през разгърдената яка и вадички пот се стичаха по закръгленото му лице. Като видя, че в кръчмата влиза клиент, мъжът дръпна стола и му направи знак да седне.

— Привет, гусин професор! — поздрави домакинът с небрежна фамилиарност. — Радвам се да ви видя!

Томаш се усмихна и се настани на отреденото му място.

— Здравей, Орасио!

— К’во ви се е случило на лицето, гусин професор? Врете се между шамарите, а?

— Ами… паднах — отговори клиентът. Не му се обясняваше защо е с подуто око и лепенки по лицето. — Как са нещата?

Мъжът изкриви тънките си устни в гримаса.

— Ами, наред, гусин професор. Не вър’и на добре.

— Не върви ли? — учуди се Томаш. — Какво е станало? Не ми казвайте, че сте болен…

— А, не, слава богу! Здрав съм кат’ бик.

— Това е добре.

Орасио описа дъга във въздуха с ръка и придоби унило изражение.

— Бизнесът е проблемът, да му се не види. — Той посочи трите празни маси до прозореца. — Гле’йте к’во става, гусин професор. А? Миналата година да съм имал празна маса по това време? А сега… гле’йте, само гле’йте!

Историкът спря поглед на празните маси; наистина бе абсурдно да види ресторанта така миналата година.

— Какво се случи?

— Орязаха заплатите, гусин професор. Това и вдигането на ДДС-то. Правителството ни притиска, притиска, притиска… Крадци! Кога ще свърши това, за бога? Трагедия, казвам ви!

— Така е, Орасио. Намалиха и моята заплата.

Домакинът се наведе към Томаш и той усети острата миризма на пот и топлия дъх на червено вино.

— На север нещата са още по-зле, гусин професор. Аз съм от Санто Тирсо, както знаете. Там всички фабрики затварят, ужасно е. Хората тук, в Лисабон, дори си нямат идея. Братовчедката Ермелинда, Зе да Пипа, Шико Лангриняш… всички са на трудовата борса, търсят бачкане. И няма нищо, какво ще кажете? Тук, в Лисабон, е държавната администрация и целият бизнес, свързан с нея, както и ресторанти, пазари — всичко се храни от държавните служители. Но там нагоре няма нищо, гусин професор, хората сами се оправят. Ермелинда, милата, вече говори, че ще заминава в Швейцария или в Канада, както преди години направи баща й — чичо Нандо. И другите разправят същото.

Картината не беше никак розова и Томаш не знаеше какво да каже.

— Да, Орасио. Изглежда, наистина е трудно.

Мъжът от ресторанта въздъхна дълбоко, сякаш самият той се стягаше да заминава за чужбина.

— Нали, гусин професор? Тия политици говорят, говорят, а нищо не правят! Само знаят да ни тъпчат и грабят, а после народът е прецакан, не съм ли прав?

— Така е, така е.

Орасио извади бележник от джоба си и се приготви да записва.

— Кажете, гусин професор ~ каза той внезапно с професионален тон. — Какво да бъде днес? Имаме треска на Зе ду Пипо като предястие и ципурка… ууу, толкова прясна, че сякаш още си плува в морето, глупачката.

— Наистина ли е прясна, или само така си говориш?

Мъжът се обиди.

— К’во е това, гусин професор?! Току-що пристига от рибния пазар, лично аз я донесох. Великолепна е, да знаете.

— Тогава ми дайте от нея.

— Ципурка на скара с ориз и домати и чаша бяло вино, нали, гусин професор?

— Точно. — Вдигна пръст, за да допълни. — Бяло „Доуро“, ако обичате. Добре изстудено.

Орасио записа поръчката в бележника и се отдалечи с бърза крачка. Томаш се облегна на стола и се отпусна; беше гладен и печената риба идваше тъкмо навреме след принудителната диета с мусака и калмари в атинския полицейски участък.

Тъй като нямаше какво да прави, докато чака ястието, португалският историк насочи вниманието си към телевизора на стената. Даваха новинарска емисия и някакъв водещ с мрачно изражение съобщаваше последните новини около кризата. До него се виждаше снимка на председателя на Европейската комисия, съдия по професия, който бе прегърнал политиката. Отдолу имаше надпис „разследване“.

— За съдия по делото за причините за икономическата и финансова криза бе назначен Аксел Сит — съобщи водещият.

— Процесът се води от прокурорите Агнес Шално и Карло дел Понте, от които председателят на Европейската комисия изисква бързи резултати. Съдия Сит обяви за отговорни за краха на световната икономика финансовите пазари и користолюбивите банкери и ги обвини в изготвяне на таен план за разрушаване на социалната държава.