Жозе Родригеш душ Сантуш - Ръката на Сатаната

— Когато в базиликата „Санта Кроче“ разбрах, че посланието води към гробницата на Макиавели, се запитах защо Филипе споменава Сатаната два пъти, като употребява израза Гробницата на Сатаната вместо Дяволската гробница, както би било по-естествено. В крайна сметка Макиавели е бил наричан Дявола. Защо Филипе бе избрал думата Сатана, а не Дявол, което е по-използвано? Тогава разбрах, че той е направил скрита аналогия между Satan и Seth. Истинската цел на криптограмата, освен да ни отведе до уличаващия диск, е да посочи Сит като човека, който го е преследвал.

— Това е спекулация!

— Което обяснява още една мистерия — продължи историкът, без да обръща внимание на възражението. — Когато разбрал, че го преследват, Филипе е трябвало да се обърне за помощ към главен прокурор Агнес Шално, тъй като в крайна сметка тя е била човекът, който го е наел като следовател по това дело и съответно е бил негов покровител. Защо не го е направил? Този въпрос за мен бе загадка, която разреших едва след като открих, че Сатаната, споменат в криптограмата, всъщност е съдия Сит. Знаете ли, винаги съм се чудил на назначаването на председателя на Европейската комисия за съдия по това дело. Струваше ми се нагласено. След като Аксел Сит е пуснал в ход връзките си, за да бъде съдия по това дело, за да контролира отблизо разкритията по него, Филипе се опасявал, че главният прокурор по делото е в комбина със съдията. Той, разбира се, не е бил сигурен, но предпочел да не рискува. Затова решил да не моли за помощ прокурор Агнес Шално, както би било естествено да постъпи.

Главният прокурор сведе глава.

— Pauvre Филипе! — прошепна тъжно тя. — Представям си какво е преживял…

— Имате много богато въображение, наистина — отбеляза саркастично съдия Аксел Сит. — Но както знаете, това са само празни приказки. Ако не докажете нищо, а вие няма да успеете, думите ви се превръщат в безумни догадки на един бълнуващ мозък. Лесно ще уредя да ви приберат за психически отклонения или нещо подобно.

— Заплашвате ли ме?

— Не, просто предвиждам какво ще ви се случи.

Думите на съдията, а всъщност и цялата ситуация, не се понравиха на двамата прокурори от Международния наказателен съд. Агнес Шално се приближи до Томаш.

— Простете, професор Нороня, но трябва да ви попитам: когато дойдохте при мен, знаехте ли, че съдия Сит е… хм… главният заподозрян?

— Подозирах. Убедих се едва когато разбрах, че криптограмата води до гробницата на Макиавели.

— Щом сте подозирали, защо не казахте нищо?

— Не можех да хвърля обвинения по адрес на председателя на Европейската комисия, който освен всичко е и съдия по делото, по което работим, без да съм абсолютно сигурен, нали?

Прокурорката не изглеждаше убедена.

— И така да е, можехте да споменете нещо…

Томаш настойчиво се взря в нея, сякаш искаше да й внуши, че ако не му отговори честно на въпроса, това няма да остане незабелязано.

— Ако ви бях признал подозренията си, че човекът, който стои зад всичко това, е председателят на Европейската комисия и съдията по това дело, щяхте ли да участвате в плана?

Въпросът, изглежда, смути Агнес Шално.

— Zut, alors! — възкликна тя, без да знае какво да каже. — Трябва да призная, че… Всъщност нямаше да се съглася лесно. Никой не застава с лека ръка против човек като съдия Сит, нали? — Тя се поколеба. — Дори да бях решила да действам, признавам, че щеше да ми е трудно да убедя съдия Йозен да подпише заповедта. Може би щеше да откаже.

Думите й, изглежда, задоволиха историка.

— Сега разбирате ли защо предпочетох да замълча? — попита той. Махна с ръка към председателя на Европейската комисия. — Дори в този момент, след всичко, което се случи, вие се двоумите дали да задържите съдия Сит. Представете си какво щеше да бъде, ако ви бях разкрил картите си…

Аксел Сит мрачно се изсмя.

— Колебаят се, защото знаят какво ги чака, ако не успеят да докажат нещо срещу мен — заяви той. — И истината, топ cher , е че нямате нищо конкретно. Само измислени спекулации — нищо, което да издържи в съда.

Томаш се обърна към председателя на Европейската комисия и му хвърли загадъчен поглед, сякаш искаше да му намекне нещо.

— Май забравяте нещо, а?

Въпросът притесни съдията. Аксел Сит запристъпва от крак на крак, неспособен да сдържи нервността си, която до момента някак си успяваше да прикрие.

— За какво говорите?

— Забравихте ли, че дойдох във Флоренция, за да намеря нещо, скрито от Филипе?