Жозе Родригеш душ Сантуш - Ръката на Сатаната

Прегръщаме те, твои приятели: Томаш и Ракел.

Историкът изчака испанката да го прочете и когато тя одобрително кимна с глава, натисна бутона send и изпрати писмото.

— Тази криптограма… — прошепна Ракел. — Какво ни казва?

Томаш излезе от електронната си поща и изключи компютъра.

Докато изчакваше, вдигна поглед към агентката от Интерпол и се усмихна.

— Точното място, където се намира дивидито — отвърна той. — Това ни разкрива криптограмата.

Отново сведе поглед към лаптопа и се приготви да изпрати още едно съобщение, този път до директорката на старческия дом, където живееше майка му. Това беше другият проблем, който не забравяше нито за миг.

Влакът тръгна около единадесет вечерта от Гара "Сантс" за Рим с няколко спирки по пътя, една от които бе Флоренция. Линията следваше средиземноморското крайбрежие до Италия, но тъй като беше непрогледна нощ, нямаха възможност да се любуват на пейзажа.

— Това пътуване ще бъде истинско мъчение — оплака се Ракел, докато се наместваше на мястото си, приготвяйки се за дълги скучни часове. — Щом ще пътуваме цяла нощ, не можа ли поне да купиш билети за спалните вагони? Можехме все пак да поспим и… — зелените й очи му намигнаха — … да свършим още някои неща.

Томаш се разсмя.

— Ах, ти, палавнице! Смяташ ли, че не съм помислил за това? — попита той съучастнически. — Проблемът е, че всичко бе пълно. — Томаш разпери ръце в знак на примирение. — На гарата ми казаха, че ако не взема тези места, въобще няма да се кача на влака. Нямах избор.

Испанката се огледа наоколо. Всъщност влакът беше претъпкан. По-голямата част от пътниците бяха младежи с раници и спални чували, които вероятно пътуваха с Inter Rail [111] Билет за многократно пътуване с влак, валиден за определен период от време в тридесет страни в Европа, включително и България. — Б. пр. , но се виждаха също и семейства, както и възрастни хора — сами или по двойки. На съседните седалки седяха две монахини, които по всяка вероятност пътуваха за Рим. На мястото за багаж над местата им имаше торба, от която се подаваха краищата на монашеските им одежди.

На Ракел й беше скучно. Тя въздъхна отегчено и се обърна към прозореца; навън всичко бе черно, не се виждаше нищо освен светещи точки тук-там — вероятно корабчета, които плаваха в морето.

— Би било добре да ме подготвиш за онова, което ще се случи във Флоренция — заговори накрая тя. — Ще е полезно да съм наясно с цялата информация, не мислиш ли?

— Какво искаш да знаеш?

Ракел само това чакаше. Без да губи време, тя се изправи на седалката и настойчиво се взря в Томаш.

— Еврото ще оцелее ли? — попита на един дъх тя. — Ще продължаваме ли да имаме единна валута, или не? Какво ще стане накрая? Днес каза, че си изморен, и не отговори на въпросите ми.

Томаш също се намести на мястото си. Онова, което Ракел искаше да знае, не беше за подценяване.

— Повдигаш различни въпроси — започна той. — Те се допълват, разбира се, но са различни.

— Да, но какъв е отговорът?

Историкът кръстоса крака и се настани удобно.

— Ще оцелее ли еврото? — попита реторично той. — Ако се вярва на историята, не. Всички парични съюзи, създадени в миналото, които не са се опирали на централизирано управление, са се проваляли. — Направи жест с ръка, сякаш слагаше край на нещо. — Всички.

Това не бе отговорът, който Ракел искаше да чуе. Тя стисна зъби и се взря в спътника си.

— Забрави за миналото — каза тя. — Еврото е различно от всичко, създавано досега, не съм ли права? Ако структурата му е здрава, какво му пречи да успее?

— Проблемът е, че не е. Всички статистики сочат, че успехът във финансовата сфера се определя от някои общи фактори: мобилност на работната сила, гъвкави цени и заплати, близки проценти инфлация, отвореност и диверсификация на отделните икономики, финансова интеграция, бюджетна и политическа интеграция. Когато един или повече от тези елементи липсва, цялата конструкция поддава.

— Виепо… наистина някои от тях ни липсват…

Томаш се разсмя.

— Някои? Липсват половината, Ракел! Половината! Знаеш ли каква е трудовата мобилност в еврозоната? Нула цяло и един процента! Тоест никаква. Докато в Съединените щати един регионален икономически срив може да бъде овладян с прехвърлянето на работници към други региони от страната, където положението е по-добро, то в еврозоната лошата икономическа ситуация в една страна не води до движение на работна сила към друга, а до безработица. И тежко на онзи управляващ, който се осмели да предложи мобилност на работната сила, защото веднага ще бъде обвинен, че иска да обезлюди страната! От друга страна, в еврозоната не съществува гъвкавост на цени и заплати; същото можем да кажем и за политическата и бюджетната интеграция. Докато Америка има единна валута, съответстваща на една национална държава, населението й говори един език и се радва на споделена култура, еврозоната не разполага с нито едно от тези неща. Американците прибягват до бюджетни трансфери, за да възстановят равновесието, така че Ню Йорк например плаща, за да подпомогне Орегон. Американските вътрешни трансфери елиминират 40 % от спада на регионалните приходи. В зоната на португалското ескудо Лисабон плащаше, за да подпомогне Алентежу, а при испанската песета Мадрид изпращаше пари на Андалусия. Само че в еврозоната това не е възможно. Ако Берлин се съгласи да плати, за да помогне на Гърция, ще трябва да се изправи пред недоволството на Bild Zeitung и германските граждани. Хората от еврозоната не са солидарни, защото нямат национално чувство, подхранвано от общ език и обща култура. Германците са били готови да подпомогнат Дрезден при обединението на страната си, но не са съгласни да протегнат ръка на Атина при европейското обединение.