Жозе Родригеш душ Сантуш - Ръката на Сатаната

— Разбира се, че не! — засмя се Ракел. — Бих ти казала да си опичаш акъла и да отиваш да работиш.

— Точно така ни отговорили и инвеститорите — Той имитира разговора. — Искате пари? Първо си намерете работа и постоянен доход и тогава ще се видим. — Заговори отново с обичайния си тон. — Ние сме изтичали при Германия с прокъсани панталони и протегната ръка и сме поискали тя да ни плати дълговете. Тя само ни изгледала. „А не прочетохте ли клаузата no bail-out в споразумението, което подписахте? Не ви ли предупредихме, че вие сами трябва да платите собствените си дългове? Защо не спазихте границите на дефицита и държавния дълг, които подписахте?“

Ракел се ококори.

— Madre mia! Хубави въпроси…

— А нима не са? Повечето европейци, и особено тези от Средиземноморския клуб, били свикнали с чековата книжка на Германия. Уплашена от огромните си дългове за касапницата през Втората световна война и Холокоста, Германия живяла в лишения в продължение на десетилетия. Португалия имала нужда от магистрала? Германците я финансирали. Трябвало да се плати почивката на бедните в Гърция? Германците платили. Испанците искали високоскоростен влак? Германците платили. Германия използвала чековата си книжка, за да се освободи от ужасяващото си минало, и водила тази политика в продължение на десетилетия. Франция чертаела политическия път, а Германия покривала разходите. — Разсече въздуха с ръка.

— Но това се променило.

— Не разбирам. Защо?

— Защото поколението, което управлява Германия днес, не е живяло по време на Втората световна война и не вижда причина да изкупва греховете на своите предшественици. И защото, както се опасявали Великобритания и Франция през 1989-а, обединението на Германия възвърнало националната гордост и арогантността на германците. Съединението на двете Германии създало най-голямата страна в Западна Европа като икономика и население — гравитационния център на континента. Освен това обединението било икономически труден процес и немците добре помнят колко трябвало да платят, за да подпомогнат комунистическа Германия. Току-що излезли от този кошмар, който им струвал икономическа криза до 2005-а, някой идва и им казва, че трябва да платят, за да помогнат на страните от Средиземноморския клуб да се измъкнат от бъркотията, в която се били натикали сами. Както можело да се очаква, на тях шегата не им се сторила смешна. „Ние? Да платим? Да платят онези, които са били на купона! Отивайте да работите, мързеливци! Кранчето секна!“ — каза той с преправен глас, после додаде: — Тоест Германия с чековата книжка вече я няма.

— Но, Томаш, смяташ ли, че наистина сме се нуждаели от външна помощ?

— А не сме ли? — Историкът направи жест във въздуха, сякаш рисуваше голям правоъгълник. — Представи си, че икономиката на Португалия или Испания е банкомат със сто евро наличност. Всяка година се теглят десет евро. За да ги възстановим, след като не можем да печатаме пари, искаме десет евро назаем от инвеститорите. Когато те спрат да дават пари, продължаваме да теглим от банкомата, но без да внасяме. Оставаме с деветдесет евро, на следващата година — с осемдесет, после — седемдесет. Липсват пари в икономиката, разбираш ли? Теглим, за да плащаме вноските, но не печатаме пари, за да ги възстановим, нито някой ни дава назаем.

— И как се разрешило това?

— За да избегне непосредствен срив на еврото, Германия също трябвало да осъзнае, че нейните банки, които били заели доста пари на страните от периферията, за да купуват немски продукти, а и по други причини, биха се оказали в затруднено положение и дори пред фалит, ако допуснат незабавна и абсолютна неплатежоспособност на страните от Средиземноморския клуб. Затова накрая отстъпила и позволила на Европейската централна банка да започне да купува дълговете на средиземноморските страни. Тъй като нито един инвеститор не искал да ни заеме и стотинка, защото знаел, че няма да си възвърне тези пари, Европейската централна банка се притекла на помощ и започнала да купува дългове, които никой друг не искал. Оттогава страните от периферията на еврозоната живеят на гърба на Европейската централна банка, разбираш ли?

— Пъхна ръце в джобовете на панталоните си и ги обърна навън.

— Ако не беше ЕЦБ, нямаше да има заплати, пенсии и помощи за когото и да било.

Ракел не отговори, размишлявайки над онова, което току-що бе чула.

— Слушай, как ще се измъкнем от това?

Томаш се размърда на седалката, сякаш чувстваше неудобство. Не беше ясно дали се дължи на неудобната поза, или на въпроса на Ракел.