Жозе Родригеш душ Сантуш - Божият гняв

След този разговор Ахмед реши да покаже колко щедър е станал и по време на молитвата следващия петък използва момента, когато шейхът срещна погледа му, за да даде на един опърпан просяк в джамията банкнотата, която пазеше специално за случая. Не му беше лесно да го стори, защото в интерес на истината това бяха всичките му пари, които беше успял да спести през последните месеци, но вярваше, че така ще направи добро впечатление на учителя си. Когато погледна към Саад обаче, забеляза, че той клати глава неодобрително.

Отначало момчето се учуди, после се замисли над неочакваната реакция. Нима не беше проявил достатъчна щедрост? В крайна сметка онази банкнота беше всичко, което беше спестил, — малкото пари от рестото, които баща му винаги му даваше и които той цяла година беше кътал упорито в кутия за обувки. Много му беше струвало да даде всичките си пари на просяка, но го беше направил, защото е добър мюсюлманин. Нима това не беше жест на вярващ, който зачита принципите на исляма? Не виждаше нищо лошо в постъпката си. Тогава защо шейхът не беше одобрил неговия закат? Дали парите не бяха твърде малко? Май трябваше да даде още пари… но откъде? Беше обикновено момче, което ходеше на училище и си нямаше нищо!

Отговорът на всички негови терзания беше даден на следващия урок.

— Въпросът не е в количеството, всеки дава, колкото може — поясни благо учителят. — Проблемът е, че закат се отдава дискретно.

— Но защо, шейх Саад?

— За да не се почувства просякът посрамен. — Вдигна поучително пръст към ученика си. — И за да не се почувстваш ти по-важен от него. — Разтвори дланите на двете си ръце. — Пророкът е казал: „Най-доброто милосърдие е онова, при което лявата ръка не знае какво е дала дясната“. Не забравяй, че не на мен трябва да се харесаш, пито на другите.

— Тогава кому трябва да се харесам, шейх Саад?

Учителят Саад повдигна очи и посочи нагоре.

— На Аллах.

Погледнато от въздуха, малкото селище Фурнаш приличаше на извадено от приказките, със спретнатите къщички, накацали по зелените склонове, китните градини и изчистените пространства. Тук-там се виеха кълба от пара, напомняйки за силната геотермална активност, видна от димящите клокочещи гейзери из селцето.

Хеликоптерът заобиколи къщите и кацна на поляната между една снежнобяла къща и няколко крави, които кротко пасяха на билото, явно необезпокоени от появата на шумния пришълец. Лейтенант Андерсън изскочи първи навън и протегна ръка на Томаш. Отдалечиха се от хеликоптера тичешком, приведени, свели глави, и спряха едва пред военния хъмви 19 19 Американски високопроходим военен джип. — Б.пр. , който ги очакваше на близкото шосе. Качиха се и джипът се понесе из тихите лъкатушни улички на Фурнаш.

— Знаете ли какво ми напомнят Азорските острови? — попита Томаш, без да откъсва поглед от фасадите на къщите.

— Какво, сър ?

— Един филм на Дисни, който съм гледал като дете.

— Пепеляшка?

— Не. Един от онези, с истински артисти от плът и кръв.

— Като Мери Попинз…

— Да, точно така. Само че в онзи филм се разказваше за пътуване до Арктика. Незнайно как пътниците изведнъж се озоваха на някаква изгубена сред снеговете земя, където всичко бе зелено, имаше вулкани, гори с невероятно високи дървета и животни от миналото. — Томаш махна към заобикалящия ги пейзаж. — Азорските острови приличат на тази изгубена земя.

Лейтенант Андерсън се огледа и потвърди.

— Да, в този пейзаж наистина има нещо приказно. На мен, да си призная, ми напомня за Швейцария.

Джипът спря рязко на тясна уличка край един хотел. Американецът го прикани с жест да слезе.

— Тук е, сър .

Томаш скочи от джипа и с почуда установи, че лейтенант Андерсън си седи невъзмутимо на мястото.

— Вие няма ли да дойдете?

— Nope 20 20 Не (разг. англ.). — Б.пр. — каза той, поклащайки глава. — Срещата ви с Eagle One ще бъде насаме, сър . Не забравяйте, че всичко това е поверително, аз съм само куриер. — Андерсън кимна за сбогом.

Хъмвито потегли с рев и остави пътника сам в уличката. Томаш пое дълбоко дъх и се отправи към входа на хотела. Не изпитваше особена симпатия към човека, с когото щеше да се срещне, но любопитството му беше по-силно от него. Влезе в лобито и веднага чу дрезгав глас.

— Hell 21 21 Ад (англ.). Тук — По дяволите! — Б.пр. , закъсняхте!

Обърна се и видя неподвижния силует на Франк Белами с чаша уиски в ръка. Беше запазил военната си стойка, но косата му беше побеляла. Познатите бръчки бяха осеяли крайчеца на студените му бездушни очи. Американецът направи крачка и му подаде ръка.