Жозе Родригеш душ Сантуш - Последната тайна

— Лека нощ, сър! — сбогува се почтително той.

Александър отвърна на пожеланието и се гмурна в студения въздух на улицата. Беше изморен, но доволен от свършената работа. Разследването напредваше бързо. Трябваше му само още един ден проучвания в библиотеката, за да изпълни задачата, която го бе довела в Дъблин. Той вървеше към хотела, но беше изключително въодушевен и мотивиран и знаеше, че няма да издържи дълго далеч от ръкописите, които го омагьосваха. След като се събуди и закуси, щеше незабавно да се върне в Chester Beatty Library . Трябваше само да…

В този миг почувства нечие присъствие зад гърба си.

Codex Vaticanus внезапно отново се превърна в център на вниманието в Sala Consultazioni Manoscritti . Инспектор Валентина Феро впери поглед в него, сякаш старият ръкопис беше виновен за онова, което току-що бе чула.

— Не съществуват оригинали на текстовете от Новия завет?

Томаш направи неопределен жест с ръка във въздуха:

— Никой никога не ги е виждал. Фу! — духна той, сякаш издухваше прашинки. — И ги няма!… С времето изчезнали.

— Така ли? — учуди се Валентина, посочвайки към кодекса пред нея. — И имаме само това… това копие?

— Не — каза лаконично историкът.

Валентина смръщи вежди.

— Нямаме копие?

— Не.

Италианката постави ръка върху Codex Vaticanus .

— А това какво е? Плод на въображението?

— Почти — отвърна Томаш и по лицето му се изписа бегла усмивка. — Вижте, не притежаваме оригинали на Новия завет, нито негови копия. Всъщност не притежаваме копие на копието, нито дори копие на копието на копието. — Той постави ръка върху ръкописа до себе си. — Първото достигнало до нас евангелие е това на Марко, написано през 70-те години на I век. Codex Vaticanus е един от най-старите запазени ръкописи с текстове от Новия завет, но датира едва от средата на IV век. С други думи, този кодекс е с триста години по-стар от оригинала на Евангелие от Марко, което го прави n-тото копие на копието на оригиналите, написани от авторите на познатите днес канонични текстове.

— Madonna! — възкликна италианката. — Нямах представа!

Томаш се облегна на креслото, без да сваля поглед от събеседницата си.

— Както навярно предполагате, това е сериозен проблем.

Валентина поклати утвърдително глава; тя беше детектив и добре знаеше колко е важен достъпът до първоизточниците.

— Как можем да бъдем сигурни, че n-тото копие е същото като оригинала?

— Бинго! — извика историкът и удари по масата. — Случвало ми се е да разкажа някаква история на приятелка, тази приятелка да я разкаже на друг човек и този друг да я разкаже на трети, който после идва и я разказва на мен. Когато историята се върна при мен, след като вече бе минала през три последователни филтъра, тя беше различна. Сега си представете какво може да се случи с една история, преписвана безброй пъти от най-различни хора, като първите от тях със сигурност не са били толкова квалифицирани, просто любители. Какви ли промени е претърпяла?

— Всякакви, предполагам.

Португалският учен отново насочи вниманието си към страницата, на която беше отворен Ватиканският кодекс.

— Ето защо страничната бележка на преписвача, който упреква този преди него, е толкова важна. Тъкмо тази бележка е търсила Патрисия — каза той, посочвайки драскулките отстрани: — „Невежи глупецо! Остави старото слово на мира, не го променяй!“ И то само защото някой е заменил phanerón с pherón . — Професорът внимателно разлисти кодекса. — И това не е единственият случай в Codex Vaticanus . Вижте какво пише в Евангелие от Йоан. — Историкът взе евангелието и потърси стиха. — Йоан, 17:15. Ето го. Исус се моли на господ за хората. — Текстът беше на гръцки, но Томаш го преведе. — Не се моля да ги опазиш от злото. — Историкът вдигна поглед и се взря изпитателно в събеседницата си. — Не се моля да ги опазиш от злото. Нима Исус е помолил бог да остави злото да тормози човечеството? Какво според вас означава това?

Валентина отвърна с недоумяващ поглед.

— Не разбирам.

Томаш почука с пръст върху стария пергамент.

— Това е грешка на преписвача! — възкликна той. — Оригиналната фраза е: „Не се моля да ги вземеш от света, но да ги опазиш от злото“. Писарят на Codex Vaticanus от недоглеждане пропуснал един ред и написал: „Не се моля да ги опазиш от злото“. Този тип грешка, наречена periblepsis , се получава, когато два реда от един текст завършват с едни и същи думи или букви. Когато копистът преписва един ред, той се навежда към листа, за да го запише, и когато вдига поглед, вижда същата дума на следващия ред, а не на предишния, като неволно изпуска текста между двете еднакви думи. — Той направи жест към ръкописа. — И тук говорим за Codex Vaticanus , който се смята за едно от най-професионалните копия в Античността! Сега вероятно разбирате, че има грешки в преписите на Библията, чиито оригинални текстове са изчезнали, и разполагаме само с копие на копието на копието на копието на…