„Професорът говори изключително елегично“, реши тогава Катрин. Той й разказваше за древната връзка между хората и земята, която обработват, за редуващите се годишни времена и за безвъзвратната загуба на тази връзка. Хората насреща му обикновено се мръщеха неразбиращо на подобни приказки. Когато намери поддръжници сред привържениците на екодвижението в Оксфорд, които идваха при него на велосипеди, възрастните му колеги в колежа започнаха да му се подиграват, че се е превърнал в местния гуру, и се забавляваха с подобни шеги на вечеря. За Катрин обаче професорът си остана изключително дискретен и любезен човек.
Отидоха до реката, приседнаха на брега и се заслушаха в нежния ромон на водата. Тя си спомни, че професорът си беше свалил обувките. Тогава гледката на уважавания учен, който плацика босите си стъпала във водата, й се бе сторила изключително комична.
— В което и кътче на планетата да идеш, заварваш все едно и също — изсечени гори и пресушени блата. Замърсяването е с катастрофални размери. Всеки ден изчезват животински видове, магнитното поле на планетата се измества и никой не знае какво ще последва от това. Озоновият слой, който предпазва всички живи организми от ултравиолетовата слънчева радиация, бързо изтънява и въздухът, който дишаме всеки ден, обеднява на кислород за сметка на въглеродния двуокис. Тази отрова ни задушава и нагорещява планетата. Защо правим всичко това? Защото сме безкрайно отдадени на идеята за икономически прогрес, а социалните ни институции са напълно неспособни да съзрат естеството на проблема и следователно да се преборят с него. Борбата просто изисква повече въображение и жертви. Защо не пробваш водата, скъпа? Страхотна е.
Катрин се усмихна, събу обувки и потопи босите си крака в реката. Професорът се оказа прав — чувството от допира на водата до кожата беше страхотно. Освен това, както му каза, тя беше американка в чужда страна, така че бе важно да се приобщи към местните нрави.
— Абсолютно! Ще откриеш, че в тях има ужасно много здрав разум. Човек трябва максимално да се възползва от такъв прекрасен топъл ден в Англия! — възкликна тогава професорът. — Но за да отговорим на този въпрос — продължи той с по-сериозен тон, — трябва да осъзнаем, че индустриалното ни общество, с все по-могъщите си институции, с опиянението си от растежа и технологиите, все повече и повече губи представа какви всъщност са истинските цели в живота. Трябва да се пробудим и да видим, че самата структура на обществото ни позволява възникването на подобни гигантски властнически образувания, образувания, които заживяват свой собствен живот и се превръщат в нещо повече от съставните си части. Целта ни днес, в двайсет и първи век, трябва да е разбиването на огромната концентрация на власт, не бива да позволяваме на разрушителните й сили да се развият. Ако го сторят, ще засмучат всички ни и ще ни унищожат. Аз обаче не съм оптимист. Властта има своя собствена логика на развитие и отлично знае как да предизвика най-лошите страни на човешката природа.
Катрин разбра какво има предвид професорът, макар краката й в прохладната река и прелестният пейзаж наоколо да се опитваха да я разсеят от разсъжденията му.
— Опасявам се, че ужасно ти досаждам — забеляза професор Кент, — освен това е време да ти предложа чаша чай. Колко ужасен съм станал — да примамя нов студент в къщата си, само и само да го залея с порой от думи и дори да не предложа нещо освежително!
Върнаха се боси през високата трева, избуяла току до края на гората, и влязоха в градината на професора засмени и волни като птички.
— Когато ми казаха, че отивам в Оскфорд, определено си представях нещо съвсем различно — призна Катрин. — Благодаря, професоре.
Ужасната реалност под формата на силно и настоятелно тропане по вратата на кабинета стресна Катрин и я откъсна от щастливите спомени и мислите й…
Катрин се паникьоса, напъха писмото в чантата си, събра картите накуп и припряно ги сбута под някакви документи на бюрото. Пое си дълбоко дъх, приближи се до вратата и я отвори. В коридора стоеше висок, чернокос и хубав млад мъж. Той й се усмихна и протегна ръка. Гласът му прозвуча топло и успокоително:
— Здравейте, аз съм доктор Джеймс Ръдърфорд. Виждали сме се на един от приемите на ректора. Аз съм в класическия факултет на колежа „Брейсноуз“.
Катрин примигна объркано. Наистина помнеше лицето му — в крайна сметка красивите млади преподаватели в университета не бяха чак толкова много — но просто все още бе в шок и се чувстваше неподготвена за нормални приятелски разговори. Не знаеше какво да направи, така че разтвори широко вратата и Ръдърфорд пристъпи в кабинета. Той също изглеждаше притеснен и преди тя да измисли какво да каже, отново заговори:
Читать дальше