Том Мартин - Пирамида

Той се свлече изтощен в голямото кресло. Беше на трийсет и осем, слаб и стегнат, с гъста, късо подстригана коса. Подбираше диетата си внимателно, в резултат на което изглеждаше с години по-млад, но петнайсет километра крос са си петнайсет километра.

— Имахте гостенин — уведоми го Ан.

Ръдърфорд се понадигна.

— За съжаление не беше млада дама.

Според Ан, Джеймс трябваше да се ожени, да уседне и да създаде семейство, вместо да си пилее времето с „ровичкане из стари книги“, както се изразяваше тя.

— Е, да не губим надежда… Кой е решил да ме навести, щом не е била жената на мечтите ми?

— Професор Кент от „Ол Соулс“.

Ан взе един плик от масата в кухнята и го подаде на Ръдърфорд.

Джеймс скочи от креслото, дръпна плика от ръката на Ан и излезе на просторната тераса с изглед към спортните игрища на университета и хълмистия пейзаж зад тях. Отвори писмото и зачете на спокойствие:

Уважаеми доктор Ръдърфорд,

Първо искам да Ви благодаря за приятния разговор онази вечер. С риск да изчерпам търпението Ви, ми се ще да продължим темата за античната митология.

Смятам, че успях да направя монументално откритие. Изрових от дълбините на световните митове и религии ужасяващо по мое мнение послание от миналото. Успях да го разшифровам и установих, че представлява съобщение от отдавна изчезнал народ. Или по-скоро предупреждение как идните поколения да избегнат катаклизма, унищожил цивилизацията им.

От жизненоважно значение за човечеството е да огласим предупреждението. В противен случай планетата ни ще бъде споходена от същата съдба. Древните са знаели, че човечеството ще се издигне от руините и отново ще построи света си, за да придобие познание, което ще му позволи да разшифрова съобщението. Има определени сили обаче, чиято цел е предупреждението да не види бял свят, и смятам, че открих техните мотиви.

За мен ще е огромно удоволствие, ако наминете към кабинета ми за по едно кафе по̀ следващата седмица. Как ви се струва вторник, един часа следобед? Ако това ви устройва, с нетърпение ще очаквам да се видим.

Най-сърдечни поздрави

Ръдърфорд почти не повярва на очите си. Твърденията на професор Кент звучаха зашеметяващо. Един академичен човек, при това учен, и то предпазлив, твърди, че е открил доказателство, което не само разрушава общоприетите исторически теории, но и свидетелства, че човечеството е в смъртна опасност.

Всичко това звучеше крайно невероятно, но през годините Ръдърфорд се беше научил да гледа на света около себе си без предубеждения. Дори бе възприел девиза на Кралското дружество — Nullius in verba — „Не приемай нищо за даденост“ — за свой собствен.

Катрин се чувстваше напълно безпомощна. Какво, за бога, трябваше да направи сега? Тя огледа кабинета на професора, познатите лавици с книги и мебели, и очите й се напълниха със сълзи. Всичко тук й напомняше, че никога повече няма да види стария си приятел.

Спомни си за първото посещение в селската къща на професора преди много години. Тогава тя все още учеше в „Йейл“ със стипендия „Родос“, а той, като близък приятел на родителите й, предложи да се грижи за нея по време на престоя й в Англия. Още тогава носеше бяла брада, която бе нещо като негова запазена марка.

— О, животът ми на учен отшелник едва ли ще се понрави на много хора — засмя се той.

Разхождаха се в потъналата в цветя и ниски храсти градина на къщата с малко изкуствено езерце в средата. После поеха през окъпаните от слънце ливади към горите, с които граничеше домът на професор Кент. Пейзажът бе поразителен по типично английски начин и Катрин добре разбираше защо професорът черпи такива сили от природата наоколо.

— Разбира се, че не ми трябват сто и четирийсет декара. Нямам намерение да ставам член на поземлената аристокрация. Купих толкова много земя единствено за да се предпазя от случилото се в последното село, което обитавах, преди да дойда тук. За десетте години, прекарани в него, станах свидетел на варварското му унищожение. Сякаш самият Чингис хан се бе заел със задачата да го превърне в пустиня. Когато закриха пощата, кръчмата и училището, сякаш му изтръгнаха сърцето. Не мина много и едрият бизнес налапа и красивия пейзаж наоколо. При първото ми посещение там хората се гордееха с цъфналите макове по ливадите през лятото и с лютичетата, които растяха досами нивите със златни жита. Гледката в летен ден, с надвисналото кобалтовосиньо небе, сигурно беше най-фантастичната от тази страна на Юпитер! Полетата с диви цветя обаче отдавна ги няма. Мястото им е заето от прилежно подстригани морави между бездушните кули на някакъв бизнес парк.