Том Мартин - Пирамида

— Току-що разбрах новината от портиера. Ужасно съжалявам. Не мога да повярвам, че е истина.

При тези думи Катрин малко се поотпусна. Въздъхна и поклати глава. За миг писмото и картите изчезнаха от съзнанието й.

— Да… ужасно е. Не знам…

Двамата млъкнаха, но след няколко секунди Ръдърфорд реши да обясни целта на посещението си:

— Съжалявам. Не искам да се натрапвам. Портиерът спомена, че сте тук, и просто исках да попитам дали не знаете повече за случилото се. Дали не мога да помогна с нещо?

Катрин се върна до бюрото. Забеляза, че краят на една от картите се подава изпод документите, с които ги беше затрупала. Опита се да застане така, че да не позволи на посетителя да я забележи.

— Не, но благодаря, че попитахте. Случилото се е истинска трагедия, но не знам повече подробности, макар да бях измежду най-близките приятели на професора. Истинска загадка. Умът ми не го побира.

Ръдърфорд все още стоеше притеснено на самия праг на кабинета.

— Бях тръгнал насам, за да се видя с професора. Имахме среща. В интерес на истината почти не го познавах. Е, виждал съм го по телевизията, разбира се, и съм чел книгите му, но се запознахме наскоро. Изпрати ми бележка с покана да се срещнем и се почувствах доста поласкан. Споменаваше, че иска да се консултира с мен по някои въпроси… Вижте, наистина съжалявам, май е по-добре да си вървя. Просто всичко това ми подейства като студен душ. Той беше толкова лъчезарен човек.

Ръдърфорд се обърна към вратата. Катрин си помисли: „Може би Джеймс Ръдърфорд ще е в състояние да помогне. Може би старинните карти ще му говорят нещо. В крайна сметка, той е един от водещите класици“.

Цялото й същество желаеше да открие разрешение на загадката и сега умът й се вкопчи в идеята. Струваше си да опита. Какво имаше да губи?

— Вижте, вероятно все пак можете да ми помогнете.

— Разбира се… ще се опитам… какво да направя? Искате ли да се свържа с приятелите му във факултета и да им съобщя ужасната новина?

Тя се поколеба за миг. „Мога ли да му се доверя? Дали е просто случайно съвпадение, че професорът му е уредил среща точно днес, а не някой друг ден? Дали тук не се разиграва нещо потайно?“

Реши, че преди да му покаже картите и писмото, трябва да разбере защо професор Кент е искал да се срещне с Ръдърфорд днес.

— Имате ли нещо против да ми разкажете по какъв повод искаше да ви види професорът?

Докато задаваше въпроса си, Катрин внимателно се взря в лицето на посетителя с надеждата да открие следи, които ще й подскажат що за човек е. Ръдърфорд повдигна рамене.

— Разбира се, че не. Ето, ще ви покажа бележката му.

Заровичка из джоба си и измъкна ръкописното послание, оставено от професор Кент при Ан. Приближи се до Катрин и й подаде листа. Тя го прочете набързо и през лицето й премина тъмна сянка.

Вдигна поглед.

— Доста самонадеяно изказване от страна на професора. Знаете ли нещо повече за нещата, които намеква в бележката? Обсъждали ли сте идеите му в предишни разговори?

Ръдърфорд се замисли.

— Първо, трябва да ви кажа, че с професора сме разговаряли един-единствен път. Винаги обаче съм имал изключително високо мнение за него. Мисля си, че намекът му за онова, което правим и което ще ни отведе към гибел, е основан на… Но от друга страна, той не ме познаваше — просто ни сложиха да седнем един до друг на вечеря у колега. Веднага щом разбра, че се интересувам най-вече от класическа митология, се заговорихме и не спряхме до края на вечерта. По-точно — той ми задаваше въпроси, а аз се опитвах да им отговарям.

— Какви въпроси?

— Ами интересуваха го предимно преданията за древни катаклизми. Очевидно смяташе, че по някакъв начин са свързани с работата му. Например историята с потопа и Ноевия ковчег в Библията. Според него потопът е бил реална катастрофа, случила се в древни времена.

— Какво искате да кажете? Нима има митове от други краища на света, които могат да се използват в подкрепа на подобна теория?

— Със сигурност има — отвърна Ръдърфорд и неволно се засмя. — Броят им е около седемстотин и продължава да расте.

— Толкова много? Значи историята с Ноевия ковчег не е уникална?

— Прекалено много я величаете. Идете, в който и да е край на света и ще откриете същата легенда.

— В който и да е край?

Ръдърфорд явно съзря възможност да бъде полезен и ентусиазирано се хвана за нея:

— Да. Да вземем например Китай. Те имат мит за потопа, който е почти идентичен с нашия. Тяхната легенда разказва, че хората станали арогантни, пренебрегнали боговете, които на свой ред решили да си отмъстят, като обърнат Вселената нагоре с краката и я разтръскат като детска играчка, така че звездите, планетите и земята да пропаднат през Космоса. Завалял дъжд и земята се покрила с вода.