Том Мартин - Пирамида

Разстоянието от стъклената врата през облицованото с мрамор фоайе до коридора към североизточния край на сградата, където са асансьорите за подземните нива, е късо. Никой от персонала в сградата на ООН, както и охраната, не поглеждаше към колоната от добре облечени посетители. Годишно тук влизаха повече хора, от която и да е друга обществена сграда на света, освен това всеки от ранните гости изглежда притежаваше съвсем редовен пропуск. А и добре облечените мъже на средна възраст са едни от най-честите обитатели на облицованите с мрамор коридори на властта.

Всички посетители знаеха отлично къде отиват и притежаваха магнитни карти за асансьорите. В седем и петнайсет седмият подземен етаж наподобяваше претъпкан кошер. Тази сутрин резервната зала на Генералната асамблея щеше да стане сцена на абсолютно неофициално и изключително злокобно съвещание. В седем и трийсет над триста мъже се бяха настанили удобно в сините кресла на подковообразното помещение. Срещата на Корпорацията можеше да започне.

Пред аудиторията, на ораторския подиум, където обикновено седи генералният секретар на ООН, търпеливо стоеше изпит, чернокос мъж на около шейсет години и оглеждаше залата, сложил ръце на катедрата.

Той се казваше Милър и като секретар на Корпорацията, работата му бе да свиква заседанията на световното ръководно събрание в редките случаи, когато това се налагаше. Днес беше един от тези случаи.

Точно в седем и четирийсет той бутна стола си назад и се изправи. Беше висок около метър и шейсет и пет и подобно на останалите присъстващи, приличаше на преуспял банкер от Уолстрийт или на мастит адвокат. Единствената му отличителна черта бяха черните изгарящи очи, които обходиха залата иззад дебелите лещи на очилата.

Изглеждаше превъзбуден. При нормални обстоятелства секретарят вероятно щеше да разменя любезности с гостите и да ги целува по бузите, но днес равновесието бе нарушено. Той се измъкна от заседателната зала, отиде до асансьорите и закрачи бавно напред-назад. Изражението му беше изключително сериозно и съсредоточено.

Молбата на свръхсекретния управителен съвет на Корпорацията да се свика заседание на Световното ръководно събрание беше крайно необичайна. За последен път подобно заседание се бе провело след краха на Съветския съюз. Какво означаваше това сега? Какво имаше да каже управителният съвет? Кого ли щяха да изпратят да ги представлява?

Милър нямаше много време да размишлява, тъй като звънецът, който оповестяваше пристигането на асансьора, наруши тишината в коридора. Представителят на управителния съвет пристигна. Вратите на асансьора се разтвориха и кръвта в жилите на секретаря се смрази. В подобната на ковчег кабина на асансьора стоеше сенатор Кърц.

Секретарят Милър не успя особено добре да скрие шока си. Сенатор Кърц беше изявен и добре познат на обществото политик. Беше близък приятел с повечето от приближените на президента и като такъв често се явяваше в различни телевизионни предавания. Солидната му подкрепа от религиозни избиратели в комбинация с южняшкия му произход представляваше отличен трамплин за издигане в политическите висини. Личните му интереси в областта на отбраната и военната промишленост бяха публична тайна, също както и фактът, че мнозина го определяха като най-вероятния следващ секретар по отбраната.

Въпреки че Корпорацията можеше да се похвали поне с две дузини бивши сенатори и конгресмени, както и с политици с всякакви убеждения от всички краища на света, присъствието на активен политик от действаща администрация в състава на управителния съвет беше безпрецедентно.

Самият Милър беше прекрасен пример за типа хора, формиращи гръбнака на Корпорацията. Той беше финансист, който в собствения си свят притежаваше власт и сила, на които би завидял всеки уважаващ себе си римски император. Бе наследил от баща си контролния пакет акции в „Грипен“, частна швейцарска банка, а в допълнение притежаваше и сериозни дялове в различни фирми за добив на природни ресурси. Беше работодател на хиляди хора по цял свят. Въпреки това си оставаше дискретен човек и винаги се стремеше да избягва светлината на прожекторите.

Секретарят служеше предано на Корпорацията и тя многократно му се бе отплащала за това, но нямаше достъп до най-високите властнически нива, като например управителния съвет. Не знаеше дори как се избират членовете на съвета. Нещо повече, нямаше представа колко е техният брой. Знаеше обаче, че е изключително странно действащ политик от ранга на сенатор Кърц да се замесва в делата на Корпорацията така открито. В интерес на истината, доста политици от администрацията, към която принадлежеше сенаторът, включително самият президент на Съединените щати, биха останали скандализирани, ако научеха мащабите на властта, съсредоточена в ръцете на Корпорацията.