Том Мартин - Пирамида

Двамата поеха бавно по коридора към заседателната зала и се отдалечиха от асансьорите. Сенатор Кърц сложи ръка на рамото на секретаря подобно на треньор, който придружава възпитаника си към терена.

— Ако хората имат и най-малка представа какво ги очаква в най-скоро време, правителството ни бързо ще изгуби контрол над положението. В сравнение с него трагедията в Ню Орлиънс ще е като горски пикник, а ако правителството изгуби контрол, ще обезсмисли всичките ни усилия. Не преувеличавам ни най-малко. Ще избухнат улични бунтове, цивилизацията ще се срине из основи. Ще последват изнасилвания, плячкосвания и анархия. На всеки ъгъл ще се вършат убийства. Ние трябва да изберем точния момент за началото на този хаос.

Секретарят промърмори нещо в знак на съгласие. Вече наближаваха вратата на заседателната зала. Сенаторът отново спря, сякаш му беше хрумнала някаква особено неприятна мисъл.

— Но ние не бива да спираме — продължи той. — Управителният съвет настоява да държиш сътрудниците на професора под око. Сега основната задача е да открием и унищожим останалите карти. Всеки, който е бил дори в едно помещение с тях, трябва да си понесе наказанието. Изпрати ли агенти в колежа с подробни инструкции? Предполагам, че вече сте изгорили единствената карта, която попадна в ръцете ни в Перу?

— Да, сенаторе, разбира се, както бе наредено.

Сенатор Кърц пооправи вратовръзката си и си пое дълбоко дъх преди последната реплика към секретаря:

— Добре. Значи всичко е наред. Всичко, което прави Корпорацията, е в интерес на обществото, но не бива да му се дава гласност… Така стоят нещата. Сега е време да ме представиш пред събранието. Време е да им поднеса добрата новина. До пролетното равноденствие остават само шест дни и с него най-сетне ще настъпи нашият час…

Катрин и Джеймс изкачиха последните стъпала и стигнаха на площадка на дванадесетия етаж. Тя беше останала без дъх, но въздъхна доволно:

— Пфуу! Свободен е… — Единствената врата на площадката беше открехната. — Не ни е обърнал гръб. Ръдърфорд се намръщи.

— Какво не е направил?

— О, това е стар университетски жаргон. Всяка стая тук е с две врати — вътрешна и външна. Ако външната врата е затворена, значи не ти е до посетители и си им „обърнал гръб“. Хайде.

Ръдърфорд спря на площадката, като се държеше за перилата на стълбите, и изгледа Катрин.

— Мислиш ли, че трябва да му споменаваме за смъртта на професор Кент, ако още не е узнал за нея?

Тя вече беше напълно концентрирана над новата задача. Предишното й объркване и колебливост бяха отстъпили място на желязна решителност.

— Не, не мисля… Ако още не е научил за професора, не трябва да му казваме. Ние идваме само да му покажем картите — отвърна тя и почука решително на вратата.

Измина една протяжна минута преди пантите на тежката дъбова врата да изскърцат и зад нея да се появи малко тъмно фоайе и топчеста фигура в него. Доктор Фон Дехенд беше около шейсетгодишен, с посивяла коса и буйни рижави мустаци. Носеше хубав, макар и протрит вълнен костюм с жилетка на леко райе. Той се понаведе напред и се взря в посетителите си през дебелите лещи на очилата. Във въздуха се разнесе миризма на тютюн за лула. След секунда-две лицето му се озари.

— Катрин! Каква приятна изненада. Влизай, влизай веднага да ти направя чай! Кого ми водиш… може би новия си приятел?

Катрин усети, че се изчервява.

— Не, това е един колега от „Брейсноуз“, Джеймс Ръдърфорд. Джеймс е от класическия факултет и е специалист по античния свят.

Доктор Фон Дехенд ги въведе в уютния си кабинет с пълното съзнание, че посетителите не са дошли да ги черпи с чай. Катрин изглеждаше напрегната. Набързо приключиха с любезностите, поднесе им чай и всички се настаниха удобно в кожените кресла до камината. Професорът пристъпи направо към темата.

— Е, какво те притеснява?

Тя метна смутен поглед към Ръдърфорд и отвърна:

— Чудехме се дали ще се съгласите да погледнете няколко карти, които ви носим, и да ни кажете какво мислите за тях?

Извади плика и го сложи внимателно на масичката.

Фон Дехенд запали лулата, смени очилата си с другите за четене и се захвана внимателно да вади картите една по една от плика и да ги разстила на масичката. Долови, че притеснението на гостите му е предизвикано от нещо различно от научен интерес. „Надявам се да разбера какво са ми донесли — помисли си той, — в противен случай двамата ще останат много разочаровани“.