Секретарят Милър пристъпи напред и преглътна мъчително:
— Добре дошли, сенаторе. Оказвате ни голяма чест с присъствието си днес.
Сенаторът излезе от асансьора. Беше висок около метър и осемдесет и изглеждаше също толкова стегнат и добре поддържан, както и по телевизията. На младини бе направил доста добра спортна кариера в колежански отбори и явно все още се занимаваше с физически упражнения. Черната му някога коса вече посивяваше на слепоочията и му придаваше достолепен вид, но той си оставаше привлекателен мъж с патрицианско излъчване. Протегна ръка.
— Вие сигурно сте секретарят Милър?
— Да, сър, абсолютно вярно. Добре дошли. Трябва да кажа, че е истинска чест…
Черните очи на сенатора огледаха коридора. Бодигардовете му от секретните служби останаха във фоайето на сградата. Изключения не се правеха дори за действащ американски сенатор.
Секретарят Милър добави смутено:
— Всичко е готово. Свиках ръководното събрание, както поиска управителният съвет.
След като приключиха с размяната на любезности, сенатор Кърц заговори и в гласа му се прокраднаха стоманени нотки:
— Сигурен ли сте, че тук сме в пълна безопасност? — Той се огледа още веднъж и продължи рязко: — Колкото и ирония да има във факта, че използваме сградата на Обединените нации, за да подготвим окончателното си идване на власт, ще е неприятно на този етап да привличаме ненужно внимание.
Секретарят изглеждаше леко засегнат, но направи широк жест с ръка в посока на заседателната зала подобно на паж, който указва накъде да върви кралят му.
— Мястото на срещата не е подбрано заради иронията. Сградата на Обединените нации е чудесно прикритие за пристигането и заминаването на участниците в събранието. Земята е собственост на пристанищната администрация на Ню Йорк, която контролираме. Но както обикновено, това ще бъде първата и последната ни среща тук.
Сенаторът се поотпусна и се усмихна топло.
— Хубаво. Добра работа сте свършили. Много скоро вече няма да се нуждаем от подобни мерки… — Той направи широк жест с лявата си ръка. — Свръхправителството ни трябва да продължи да съществува над законовите рамки само още няколко дни и това е. В понеделник сутрин, в зората на пролетното равноденствие, можем да приключим с тази клоунада. — Сенаторът направи кратка пауза, обърна се рязко към секретаря и попита остро, сякаш очакваше да го излъжат: — А професорът?
Милър присви очи почти незабележимо. Чувстваше се доста неловко под осъдителния поглед на сенатора. Всеки нерв в тялото му крещеше, че не иска да е на това място. Защо ли точно сега, когато са толкова близо до крайния успех, сенаторът така се е загрижил за професора и за изтриването на всяка следа от работата му? Каква опасност могат да представляват няколко стари карти? Секретарят Милър предполагаше, че управителният съвет има някакви мотиви за този интерес. Лично на него цялата работа му се струваше доста мъглява. Той погледна сенатора право в очите, преглътна мъчително и кимна.
— Всичко е свършено.
Сенатор Кърц изръмжа одобрително. Една бръчка проряза челото му.
— Лоша работа, Милър, лоша работа. Какво беше казал Шекспир? „Ако веднъж извършено…“
Сенаторът спря насред изречението, обърна се и потупа секретаря по гърба.
— Не изпитвай угризения, Милър. Сега сме във война, а професорът представляваше директна заплаха за интересите на Корпорацията. Войните са сложно и кърваво нещо — винаги има жертви.
Едва забележима сянка от усмивка потрепна в ъгълчетата на устните на сенатора. Сянката изчезна толкова бързо, колкото се бе появила, заменена от подозрение. Тежкият поглед на Кърц отново се впери в секретаря. Топлината и сърдечността в гласа му се изпариха и стоманата и подозрението се върнаха с пълна сила:
— Искам да ви напомня нещо, Милър, нещо изключително съществено. Няма нищо по-опасно на света за каузата ни от личната инициатива. Нищо по-опасно. Случаят с професора беше точно такъв. Едно от хубавите неща в конституцията ни е, че позволяваме на хората известно свободомислие, известна свобода. Някои сигурно ще кажат, че свободата дори е в повече.
Секретарят стоеше като истукан и не смееше да помръдне.
— Това, разбира се, е хубаво — продължи Кърц. — Проблемът е там, че на хората им хрумват какви ли не неща. Причината е, че не могат да видят голямата картина — единствено ние сме в състояние да я видим. Съжалявам, че трябва да го кажа, но не можем да си позволим никакви рискове. Ако в името на това трябва да запушим нечия уста, значи просто плащаме цената. Покажи ми война, в която няма жертви, и аз ще ти покажа пътя към мигновеното поражение… Винаги помни, че е важна голямата картина. Корпорацията трябва да завърши делото си, защото то е за благото на човечеството. Това, което е добро за Корпорацията, е добро за Америка. Бог е сложил природните ресурси в ръцете ни и ние трябва да се възползваме от тях, преди друг да го е сторил.
Читать дальше