Том Мартин - Пирамида

Ръдърфорд скочи на крака и закрачи нервно напред-назад между стола и камината.

Катрин не знаеше какво да каже. Започна колебливо:

— Това не е вярно. Знаем какво търсим — древна тайна, заровена в световната митология. Сигурна съм, че ако продължим да следваме нишката, оставена от професор Кент, ще научим още.

Катрин се притесняваше, защото това беше първият им спор. Отново осъзна, че сама не е в състояние да направи нищо и й трябва помощ. От друга страна, изгаряше от желание да продължи и се ядосваше, че той е на друго мнение. Ръдърфорд обаче, застанал пред камината със скръстени на гърдите ръце, изглеждаше по-непоколебим от всякога.

— Катрин, ако кажеш, че това, с което сме се заели, не е опасно, ще изтърсиш глупостта на годината. Професорът отлично е знаел колко могъщи и безпощадни са тези ужасни хора, които и да са. Защо иначе ще пише бележката, която ти е пратил? Според мен ще сме луди да продължим да ровичкаме.

Катрин просто не искаше да слуша какво й говори.

— Разбирам какво се опитваш да ми кажеш, но не мога да се откажа точно сега. Възнамерявам да продължа и да разбера за какво точно става въпрос, независимо от опасностите.

В очите на Ръдърфорд избухнаха пламъци.

— А какво ще кажеш за живота ни? Не се ли притесняваш, че същата съдба може да сполети и нас?

— Готова съм да поема риска.

Той бавно изпусна въздуха от гърдите си, а по челото му се появиха бръчки. Обърна й гръб и се загледа през прозореца към задния двор на къщата.

Внезапно осъзна, че не може да понесе мисълта да не я види отново. Катрин нахълта в живота му само преди четиридесет и осем часа, преобърна го нагоре с краката и проклет да беше, ако я пуснеше да си иде. Решително се извърна към нея.

— Е, аз не съм готов…

Тя не искаше повече да го слуша. Сърцето й се сви. Гласът й се разтрепери, но все пак успя да изрече:

— Разбирам те. Много мило от твоя страна, че дойде чак дотук. Винаги ще съм ти признателна за това.

Разумните й думи обаче не потушиха страданието. Макар че едва се познаваха, Катрин не искаше да го изгуби, и то не само защото щеше да й се наложи сама да се изправи срещу опасностите.

Джеймс се усмихваше примирено насреща й.

— Нека довърша, доктор Донован. Не съм готов да те оставя сама да поемаш рискове. По всичко изглежда, че ще трябва да дойда с теб.

Катрин и Ръдърфорд прекараха следобеда скрити в къщата. Развличаха се с книгите от семейната библиотека на Флорес. В четири часа се качиха на таксито, което все още ги чакаше, и потеглиха към летището да хванат следобедния полет за Куско.

Таксито им пое по прашната улица и се отдалечи от къщата на семейство Флорес, а от малка странична уличка излезе кола и тръгна след него. Беше сребрист мерцедес. Зад волана му седеше плещест индианец с тъмни очила. На предната седалка до него се бе настанил заплашително изглеждащият западняк, облечен в черно. Зад тях, на задната седалка, се гушеше Манторес в компанията на другия чужденец. По челото на сеньор Манторес се търкаляха едри капки пот. Пътниците и шофьорът на мерцедеса мълчаливо наблюдаваха таксито пред тях.

Западнякът на предната седалка извърна цялото си тяло, изгледа Манторес и изръмжа ядосано насреща му:

— И сега къде, по дяволите са тръгнали? Добре се отървахме от тях, а?

Той отново се обърна напред, вторачи се в таксито, което следваха, и промърмори почти на себе си:

— Знаех си, че трябваше да се разправим с цялото семейство на Флорес.

Очите на Манторес се разшириха от ужас. Той се опита да каже нещо, но думите просто отказаха да излязат от устата му. Убиецът измъкна мобилен телефон от вътрешен джоб на сакото си и набра номер в Северна Америка. След три позвънявания отговориха на обаждането му.

— Сър, избавихме се от Флорес, както поръчахте, но за съжаление, учените влязоха във връзка с брат му…

Той замълча, за да чуе отговора от другата страна на линията. Слушаше много внимателно.

— Разбрано. Ясно. Този път ще се погрижим всичко да е наред. Да, да, сър, всичко ще приключи в Перу.

Полетът до Куско е невероятно преживяване. Когато самолетът се издигне от летището в Лима и се отдалечи от крайбрежието, от двете му страни тутакси се появява подножието на Андите. Самолетът се изкачва, изкачва, изкачва, а планините наоколо продължават да се извисяват, докато най-сетне машината не стигне облаците и не се зарее из тях. В далечината най-високите върхове пробиват облаците и осейват хоризонта като малки острови в море от бяла пяна.