Том Мартин - Пирамида

Ръдърфорд погледна умолителната и физиономия и здравият му разум се изпари.

— Добре, отиваме до семейството на Флорес, а после — право на летището, ясно? И няма да се мотаем много-много.

В сряда по обяд улиците на Лима бяха задръстени от коли. Слънцето се криеше зад крайбрежната мъгла, която пълзи откъм ТИХИЯ океан и застила града с бяла пелена в продължение на десет месеца от годината. Местните я наричат „гарупа“, което означава „магарешки корем“. Депресиращата бяла завеса усилва и без това неприятния ефект от замърсяването и жегата.

Пътят им ги отведе през стария градски център, останал от колониални времена. Пред очите им се заредиха следи от отминало величие. Минаха покрай красиви дървени вили и импозантни каменни дворци, които бяха преустроени и пригодени за държавни нужди и сега приютяваха министерства и музеи.

Старият град на Лима е малък и след няколко минути таксито се запровира из мръсните и претъпкани с коли и хора улици на новия град със скучните му бетонни сгради и разбит асфалт. Бедността беше сложила отпечатък на всичко. Колата бавно се провираше в задръстването, а около нея непрестанно обикаляха улични продавачи, които се опитваха да им пробутат най-разнообразна стока — от пластмасови закачалки до запалки.

Двайсет минути по-късно, след като спряха до един цветарски магазин, откъдето Катрин взе лилии, таксито направи остър завой и пое по тясна безлюдна уличка в сърцето на жилищен квартал. Шофьорът извиваше врат наляво и надясно, а колата се движеше едва-едва.

— Аха! Ето го — обяви най-накрая той. — Ето тази врата, зелената.

Катрин и Ръдърфорд огледаха със съмнение двуетажната бетонна сграда, свряна между две други подобни на нея на улица, чиито обитатели явно ползваха един и същ бездарен архитект. Катрин подаде на шофьора парите, за които се бяха уговорили, и излезе от таксито. Пустата улица я изплаши. Тя се озърна наоколо и отново провря глава в колата.

— Можете ли да ни изчакате и да ни закарате обратно после?

— Разбира се, сеньорита. Не се притеснявайте, ще ви чакам.

Индианецът зад волана изключи двигателя, завъртя копчето на радиото, нахлупи бейзболната шапка на очите си и се изтегна на седалката с доволно изражение. Катрин и Джеймс се приближиха до вратата.

Той направи крачка назад, огледа се нагоре-надолу по улицата, а тя натисна входния звънец. Тишината изнервяше и двамата. След около половин минута от вътрешната страна на ключалката се превъртя ключ. Вратата се открехна едва-едва. През процепа надникна женско лице. Очите и бяха зачервени. „Вероятно от плач“, реши Катрин.

Жената имаше волеви и привлекателни черти на инка — гъсти вежди, здрав нос, високи скули. Кожата и беше много тъмна. Катрин прецени, че е на около тридесет и пет.

— Hola señora — habla inglés? 1 1 Здравейте, госпожо. Говорите ли английски? (исп.). — Б.ред.

Жената с нищо не показа, че разбира. Катрин продължи:

— Nosotros somos amigos de Miguel Flores. 2 2 Приятели сме на Мигел Флорес (исп.). — Б.ред.

При споменаването на името Флорес по лицето на жената пробягна някакво чувство. Тя мигновено придоби по-дружелюбен и същевременно по-уязвим вид.

— Ustedes conocian a Miguel? — Познавали сте Мигел?

Катрин се почувства ужасно, че се натрапва в такъв тежък момент.

— Да, сеньора. Ужасно съжаляваме за загубата ви…

Ръдърфорд гледаше мълчаливо как се развива деликатната ситуация.

Най-сетне, след пауза, продължила около минута, веригата от вътрешната страна на вратата падна, жената подаде глава на улицата, огледа се напрегнато и бързешком им кимна да влязат. Затвори вратата зад гърба им, залости я с веригата и викна по коридора нещо на кечуа — езика на инките, който продължава да се използва в различни диалекти от индианците в планинските провинции на Перу.

От една врата в дъното на коридора се появи нисък, красив индианец, също около трийсетте. Бършеше ръцете си с кърпа. Лицето му беше нервно и напрегнато. Той заговори бързо и неспокойно на добър английски:

— Сестра ми казва, че сте познавали брат ни. Кои сте вие и какво искате?

Катрин не бе сигурна какво точно да каже.

— Ъъъ… Много съжаляваме, че ви притесняваме в такъв момент. Идваме единствено защото за нас е изключително важно да поговорим.

Индианецът въобще не изглеждаше доволен, но след като огледа Катрин от глава до пети и надзърна към Ръдърфорд зад нея, все пак каза:

— Добре, да говорим, но не можете да останете дълго тук.