Том Мартин - Пирамида

— Добре идея. Иска ми се обаче някъде да пийнем кафе. Не успях много да спя по време на полета.

Ръдърфорд заровичка из раницата си и измъкна тефтера, в който беше записал адреса на министерството. Усмихна се и го подаде на Катрин.

— Май е по-добре ти да му го кажеш, иначе кой знае къде ще ни закара.

Тя се разсмя и заговори на шофьора. След като приключи с обясненията, отпусна глава на седалката и затвори очи. „Скоро ще разберем тайните на професор Кент и Мигел Флорес. И ще направим още една крачка към разкриването на причините за смъртта на професора…“

Министерството на старините се помещаваше в огромна, импозантна сграда в стил неокласицизъм, построена от северната страна на огромния и хаотичен Пласа майор в сърцето на Лима, на кръстопътя на четири от най-важните пътни артерии в столицата. В резултат на това от изгрев до залез площадът беше задръстен от превозни средства, които отчаяно се мъчеха да го прекосят и да продължат по пътя си; камиони от провинцията, градски автобуси, коли се опитваха да преодолеят задръстването, без да обръщат никакво внимание на пътните знаци или на сигналите на регулировчика.

След като на свой ред са включи в борбата, гмурна се в движението и успя да се откопчи от него, таксито най-сетне закова спирачки пред масивни каменни стълби. Катрин плати на шофьора, а Ръдърфорд издърпа чантите им от багажника. Двамата бързешком се отдалечиха от шума и облаците дим и забързаха нагоре по стълбите. На върха се изправиха пред огромна двукрила метална врата, която, за щастие, зееше отворена. Над вратата бе закачена бронзова емблема, изобразяваща кондор, с надпис „Министерио де антигуедадес“ под ноктите.

Фоайето представляваше сумрачна зала, в която цареше гробовно спокойствие. Подът и стените бяха облицовани с мрамор, а с височината на тавана можеше да се гордее всяка уважаваща себе си катедрала. Единствените мебели във фоайето бяха бюрото за информация и малкото диванче до него. Зад бюрото седеше младо момиче, което сякаш беше единствената жива душа в цялата сграда.

Те се приближиха към момичето и Катрин прочисти гърлото си, преди да го заговори:

— Buenos dias… идваме, за да се видим с Мигел Флорес. Аз съм Катрин Донован, а това е Джеймс Ръдърфорд. И двамата сме от университета „Оксфорд“.

Секретарката ги изгледа изключително стреснато и започна бързо да говори на испански.

— Разбираш ли какво казва? — обърна се Ръдърфорд към Катрин.

— Не — отвърна тя. — Говори прекалено бързо… Чакай малко… Май се обажда на някого.

Момичето каза нещо в слушалката, а след това я набута в ръката на Катрин.

— Hola — habla ingles? — попита Катрин.

За щастие човекът отсреща отвърна на английски. Гласът му прозвуча любезно и насърчително:

— Здравейте, аз съм заместник-министърът на старините. Разбрах, че идвате да се видите със сеньор Флорес?

Катрин се извърна към Ръдърфорд и му се усмихна заговорнически. Той я гледаше, докато тя слушаше гласа в телефонната слушалка. Внезапно Катрин ужасно пребледня, а ръката й се отпусна до тялото, без да изпуска слушалката. Извърна се и го изгледа. Вече не се усмихваше, очите й бяха пълни със сълзи. По лицето й се четеше истинска паника.

— Флорес е бил прегазен от кола тази сутрин, докато е идвал на работа. Мъртъв е.

Звучното скърцане на обувки по мраморния под ги предупреди за приближаването на заместник-министъра. От далечния край на фоайето към тях се запъти нисък, мургав мъж с мустаци, черен костюм и вратовръзка. Изглеждаше на около четирийсет години.

Докато изчакваха приближаването му, инстинктите на Катрин заработиха. Тя бързо прошепна на Ръдърфорд:

— Не му казвай защо сме тук.

Човекът се насочи право към нея, здрависа се и после направи същото и с Ръдърфорд. През цялото време по устните му играеше фалшива усмивка. Пръстите му бяха украсени със златни пръстени, а от устата грееше златен зъб. Говореше със силен акцент и през цялото време излъчваше добре заучен чар.

— Добре дошли, добре дошли. Ужасно съжалявам, че на мен се падна задачата да ви уведомя за трагедията. Аз съм Рафаел Манторес и със сеньор Флорес бяхме колеги. Току-що разговаряхме с вас по телефона. Моля, седнете.

Ръдърфорд и Катрин се почувстваха ужасно благодарни, че им казват какво да правят. Все още не бяха дошли на себе си, така че механично се придвижиха към дивана и седнаха.

— Моля ви, сеньор Манторес, можете ли да ни кажете какво точно се е случило със сеньор Флорес? — попита Катрин.