Том Мартин - Пирамида

Катрин затвори пътеводителя. За нея, като астроном, това реши нещата.

— Джеймс, може и да е неизвестно кой е автор на рисунките, но едно е сигурно — направени са от представители на напреднала цивилизация. Изискват се големи познания, за да разгадаеш небесната карта и да начертаеш съзвездието Орион по този начин.

Ръдърфорд поклати неразбиращо глава.

— Сигурно е така. Другото странно е, че половината от тези животни въобще не живеят в Андите.

На Катрин внезапно й хрумна нещо. Тя се наклони напред и се обърна към перуанеца до Ръдърфорд, който в момента бе погълнат от вестника си:

— Извинете, сеньор, мога ли да ви попитам нещо?

Възрастният господин свали вестника и се усмихна любезно.

— Какво казват перуанците за тези рисунки?

Човекът внимателно огледа лицето й и Катрин си помисли, че отговорът му ще зависи от мнението, което си състави за нея. Изгледа го умолително.

— Сеньорита, ние знаем кой е автор на рисунките. Направили са ги виракоча — полубожествата, които първи са управлявали Перу. Дошли са от морето преди хиляди и хиляди години. Измислили са закони и са научили хората на много неща. Американските археолози, както и испанските преди тях смятат, че когато говорим за виракоча, разказваме митове и легенди, но не е така. За тях няма писмени паметници, но знаем, че са били тук.

Той кимна отривисто и се върна към вестника.

Ръдърфорд се наведе към Катрин с разширени от учудване очи и прошепна:

— Мисля, че току-що откри върху какво трябва да се съсредоточим. Кои са тези виракоча? Възможно ли е наистина да са съществували?

Катрин кимна и прошепна в отговор:

— Да, прав си, може би те са ключът към част от загадката. Може би виракоча са хората, оставили предупредителните съобщения в световните митове и легенди. Може би рисунките на платото са част от тези послания.

Ръдърфорд се загледа в необятното синьо небе зад илюминатора и промърмори почти на себе си:

— Да! Точно така. Това е невероятно… — Обърна поглед към Катрин и добави: — Имам чувството, че приятелят ни Мигел Флорес ще трябва да ни разкаже доста неща за тези хора.

На летището в Лима цареше празнично оживление. В мига, в който минаха през двойната летяща врата на излизане от митницата и се появиха в чакалнята с посрещаните, изпаднаха в лек шок. Първото, което им се наби на очи, бяха хората. След „Хийтроу“, пълно с добре облечени бизнесмени, с отпускари, теглещи добре опаковани куфари на колелца, където цареше усещането, че те подмятат като топче във флипер, хаосът на летището в Лима им подейства ободряващо. Шумът бе оглушителен, жегата — убийствена, а хилядите перуански индианци, мнозина с традиционните пончо и широкополи шапки, създаваха атмосферата на оживен градски пазар в тропиците.

Катрин и Джеймс се пребориха с купчината тела, които ги връхлитаха от всички страни, добраха се до стоянката на такситата и след кратко чакане успяха да се набутат в едно от тях. Попаднаха на голямо такси в американски стил, управлявано от приятелски настроен младеж на около двайсет години. Катрин едва успя да си поеме дъх от преживяното и да каже на шофьора да ги закара в града.

Той се ухили и запали колата. Таксито потегли с множество въздишки и поскърцвания и се включи в претъпканото мръсно шосе, водещо към Лима. Когато напуснаха зоната на летището, от двете им страни се заредиха бедняшки постройки; очевидно големият град беше пуснал пипала дори и тук.

Ръдърфорд наблюдаваше невярващо пейзажа отвън. Стори му се, че гледа пародия на американски или европейски град. Всичко изглеждаше направено на ръка, но вместо да го използват по предназначение, „строителите“ бяха решили да му дадат съвсем различно битие. Преден капак на кола служеше за покрив, а празен варел от масло — за душкабина. Групички мърляви дечица си играеха с боклуците по улицата.

„Значи това са прочутите южноамерикански бордеи“, помисли си той.

Катрин беше като омагьосана. След студената красота на Оксфорд, гледката отвън наподобяваше сцена от апокалипсиса. „Как е възможно човек да живее добре в тези убийствено мизерни условия?“ Тя се обърна към Ръдърфорд:

— Май виракоча няма да са особено щастливи, ако видят страната си в сегашното й състояние.

— Не, със сигурност няма да са доволни. Това е ужасно депресиращо. — Ръдърфорд продължаваше да гледа ужасено редиците от пригодени за живеене бордеи. — Предлагам да идем направо в Министерството на старините и да открием Флорес. Хотел ще търсим после. Какво ще кажеш?