Том Мартин - Пирамида

По лицето на секретаря пробягна измъчено изражение. Той разтърка чело със свободната си ръка и се вторачи в онази част от картата, изобразяваща Южна Америка. Как може един-единствен човек, без значение от решителността му, да провали плановете на управителния съвет за нов световен ред?

Макар и доверието му в сенатор Кърц постоянно да намаляваше, той все пак не можеше да не признае мъдростта в думите му: „Трябва да довършим всичко в Перу. Не можем да си позволим грешки там“.

Милър въздъхна нетърпеливо и отново насочи вниманието си към телефонния разговор:

— Погрижете се да е под непрестанно наблюдение до момента, в който се качи на самолета. Записвайте всеки, с когото разговаря. Ако още нещо привлече вниманието ви, звъннете ми.

— Разбира се, господин секретар.

Милър вече го нямаше.

Съдбата на учените обаче не беше единственото нещо, което занимаваше секретаря Милър. Колкото повече разсъждаваше върху думите на сенатора на излизане от сградата на ООН, толкова по-големи подозрения го обхващаха. Какво всъщност щеше да се случи в понеделник?

Вземането на властта щеше да докара много кръв и насилие — това за съжаление не можеше да се избегне. Но светът в никакъв случай нямаше да свърши, нали? Напротив, събитията щяха да отбележат началото на нова ера. Старите корумпирани, демагогски форми на управление щяха да изчезнат и на тяхно място да се появи Корпорацията. Поне такъв беше планът.

Изглежда обаче се беше случило нещо ужасно и секретарят трябваше да вземе решение. Може би сенатор Кърц действаше сам? Може би следваше Милър да опита да се свърже с управителния съвет зад гърба на сенатора? Не. Това беше равносилно на лудост — нямаше да остане жив дори до края на деня, да не говорим пък за понеделник.

Имаше обаче и още една, все още неизчерпана възможност. Секретарят Милър не беше напълно откровен в разговора си със сенатора…

Той много бавно вдигна поглед от бюрото и се извърна към ъгъла на стаята, в който стоеше елегантен шкаф от тиково дърво. Заключената му врата прикриваше ъгловатия грозен личен сейф на Милър. „Не — помисли си той. — Все още не. Прекалено е рисковано. Това ще е последното ми спасение. Първо трябва да се опитам да науча повече за сенатора, да разбера какъв е истинският му мотив“.

Катрин се пробуди, когато самолетът запори облаците високо над Перу. В първия момент равномерното жужене на двигателите я смути. Завъртя сънените си очи наляво и надясно и се зачуди къде, за бога, се намира. После обаче до съзнанието й достигнаха ентусиазираните гласове на британските туристи от задната седалка и адреналинът тутакси нахлу във вените й, за да я върне обратно в действителността. Високоговорителите над главата и изпращяха и след миг оттам се разнесе гласът на командира на самолета от пилотската кабина. Оказа се, че са се отклонили леко на юг от маршрута си, за да избегнат турбуленцията над северно Перу, но вече отново бяха поели курс на север. Намираха се над сушата, на около петдесет километра от бреговата ивица, и щяха да кацнат след по-малко от час.

Катрин отново затвори очи и задиша бавно и равномерно. Присъни и се професор Кент. Опита се да се абстрахира от шума на двигателите и разговорите от задната седалка, за да задържи още малко спомена, преди безвъзвратно да е изчезнал.

Сънува, че отново е в селската къща на професора. Седяха заедно в кухнята, говореха и се смееха както винаги. Той носеше обичайните си панталони, опръскани с кал, и чифт зелени гумени ботуши. В такава униформа се движеше, когато си беше у дома.

Тя му бе звъннала по-рано същия ден за обичайния им седмичен обяд. От печката се носеше миризмата на печено пиле, а той току-що бе отворил бутилка червено вино и го беше оставил на грубоватата дървена маса като подготовка за пиршеството. Този предобед професорът изглеждаше особено ентусиазиран и Катрин, както винаги, се наслаждаваше на всяка минута в неговата компания. Едно от най-прекрасните неща в приятелството им беше това, че на всяка тяхна среща тя научаваше нещо ново. Никога нямаше чувството, че той й чете лекции, а просто, че във всяка секунда от живота си се чувства жив и свързан с околния свят.

В съня си Катрин си припомни разговора им за техниката, която облекчава труда. С обичайното си красноречие професорът й бе обяснил истинското значение на тъй наречените технически изобретения.

— Платон — каза професор Кент, — бащата на западната традиция, казва, че ръката е органон, което на английски означава „инструмент“. Да наречеш ръката органон означава да кажеш, че тя е инструмент на притежателя си. Платон казва, че ръката е органон, чукът е органон и ръката, въоръжена с чук, също е органон. Електрическата сокоизстисквачка, която днес се среща в почти всяка кухня, обаче е нещо много по-зловещо. Макар и да е замаскирана като органон, тя е нещо съвсем различно. Всъщност е едно от множеството проявления на гигантската система, която поглъща света ни.