Том Мартин - Пирамида

— Какво става? Кои сте вие? Къде е професор Кент?

Ръдърфорд и Катрин се спогледаха уплашено. Тя нямаше представа какво точно да отвърне, затова реши да кара направо:

— Сеньор Флорес, професор Кент е мъртъв.

Последва потискащо мълчание.

— Сеньор Флорес, моля помогнете ни, трябва да говорим за професор Кент. Работихте ли заедно с него?

Не последва отговор.

— Сеньор Флорес, там ли сте?

— Как казахте, че ви е името? Катрин ли? — попита Флорес.

— Да, Катрин.

— Боже, професорът спомена, че някой ден може би ще звъннете.

Ново продължително мълчание, нарушено от перуанеца, който заговори с неприкрит страх:

— Не можем да разговаряме по телефона. Става въпрос за много опасни неща. Работата ни не е приключила.

— Може ли да се видим?

— Елате в Лима. Обадете ми се, като пристигнете. Моля ви не споменавайте името ми пред други хора.

Линията прекъсна.

Ръдърфорд изгледа Катрин.

— Това беше много, много странно.

— И човекът определено звучеше уплашен. Нещата стават все по-страшни от минута на минута. — Катрин поклати глава. Гласът й звучеше уплашено, но решително. — Е, при положение че Флорес не иска да говори по телефона, остава ни едно-единствено нещо — да се видим с него лично в Перу. Идваш ли с мен? — попита тя.

Челото на Ръдърфорд се набразди от бръчки и той се замисли. Имаше чувството, че след половин ден познава Катрин от години. Огледа притесненото й лице и го заля вълна от обич.

Тя го наблюдаваше спокойно.

— Аз определено ще отида — додаде тя — и ако се налага, ще бъда сама. Ако не искаш да се замесваш, просто ми кажи, няма проблеми. Сигурно вече имаш други планове за ваканцията.

Джеймс си помисли, че в реалния живот е просто един преподавател с тонове несвършена работа. „Но Катрин се нуждае от помощ. Не мога да я оставя да тръгне сама. Ако тя има смелостта да предприеме пътуването, аз просто не мога да избягам“. Той стисна зъби.

— Кога летим? — попита и в първия миг не повярва на ушите си. — Една почивка в Южна Америка ще ми дойде добре. Напоследък работя доста усилено, пък и не съм бил в чужбина от две години.

Широка усмивка озари лицето на Катрин.

— Ей сега ще вляза в интернет и след секунда ще знаем кога трябва да си стягаш багажа, редник!

Дълбоко в утробата на сградата на Обединените нации секретарят Милър крачеше забързано обратно към залата на Генералната асамблея. Когато наближи вратата, от другия край на коридора му подвикна добре облечен мъж:

— Сър, спешно ви търсят по телефона.

Секретарят се завъртя на пети и последва младия мъж в просторен офис без стени, пълен с бюра и компютри, пред които не седеше никой. На една от стените висяха четири гигантски плазмени екрана, очевидно предназначени за видеоконферентна връзка, а на отсрещната стена бе окачена голяма карта на света. Над картата имаше надпис със съответстващи на размера й букви:

РЕЗЕРВНА СВЪРЗОЧНА

ЩАБКВАРТИРА НА ООН

В далечния край на помещението посредством стъклена стена бе обособена стая с голяма заседателна маса в нея. Секретарят Милър се запъти натам, затвори стъклената врата зад гърба си, приближи се до масата и вдигна телефона. Асистентът му бързо прехвърли разговора.

— Да? — изстреля нервно в слушалката секретарят.

Обаждаше се ректорът на колежа „Ол Соулс“:

— Ужасно съжалявам, че ви притеснявам, секретар Милър, но го правя единствено защото ме инструктирахте да ви докладвам, ако се натъкна на нещо подозрително.

По лицето на секретаря се изписа нарастващо раздразнение.

— Казвайте. Защо се обаждате?

— Професорът имаше приятелка. Много близка приятелка. Тя е преподавател в колежа.

— И?

— Нещо ми подсказва, че е подозрителна.

— Хората винаги са подозрителни. Има ли някакви доказателства в ръцете си?

— Това все още не знам. Един от агентите ви обаче току-що ме осведоми, че е направила резервация за полет до Перу за себе си и за свой познат. Вероятно просто отива да вземе тялото на професора или да говори с местната полиция. Ужасно е разстроена. Просто си помислих да го спомена пред вас, така, за всеки случай.

Последва продължително мълчание. Секретарят се загледа в голямата карта на света, украсила отсрещната стена. Имаше толкова много работа, трябваше да завърши такава подготовка, че бръщолевенията на тези учени му идваха в повече. Думите на сенатор Кърц обаче отново прозвучаха в главата му: „Няма нищо по-опасно на света за каузата ни от личната инициатива.“.