Том Мартин - Пирамида

— Но защо са скрили тези послания?

— Ако предположим, че прадедите ни са били високоинтелигентни, а те трябва да са били такива, сигурно са предвиждали, че през годините някои от прекалено ревностните поддръжници на идеите на Исус могат да изгубят истината от погледа си. Ето защо са взели предпазни мерки и са скрили посланията в текста, така че да надживеят праха на времето.

Главата на Катрин се въртеше. Тя се взираше в странния списък от числа и думи, всички изписани с грижливия почерк на Джеймс.

Сега обаче нямаше време да разсъждава върху последствията от неговите обяснения. Нещо й подсказваше, че няма никакво време за губене.

Беше сигурна, че гематрията е ключът, който й трябва, за да разгадае загадъчното послание на професор Кент.

Катрин си пое решително дъх и се обърна да погледне Ръдърфорд право в очите.

— Джеймс, искам да ти покажа нещо важно. То е причината да помоля за помощта ти.

Тя измъкна бележката на професор Кент от чантата си и я остави на масата.

— Струва ми се, че става нещо ужасно. Познавам професор Кент още от детските си години. Родителите ми преподаваха в „Йейл“ и бяха големи приятели с него. Той се превърна в нещо като член от семейството ни и се сближихме изключително много. Джеймс, ректорът ми каза, че полицията работи над версията за самоубийство. Професорът обаче не беше такъв човек. Самоубийството просто отсъстваше от мирогледа му. Когато отворих плика с географските карти, от него изпадна и тази бележка. Ето, виж я.

Тя подаде посланието на Ръдърфорд.

В случай че не се върна.

Еврика

40 10 4 400 30 9 30 70 100 5 200 30 10 40 1 80 5

100 400 40 10 50 10 200 300 100 8 70 9 1 50 300 10

20 800 10 300 10 200 0051172543672

— Казвам ти всичко това, защото професорът явно ти е имал доверие, а също и аз.

Първата мисъл на Ръдърфорд, след като прочете бележката, беше че най-сетне е разбрал защо Катрин толкова се интересува от гематрия. Въпреки това не можеше да откъсне очи от първото изречение. „В случай че не се върна“.

Преглътна мъчително. Въобще не беше сигурен, че иска да се замесва в това. Това, което само допреди миг му се струваше очарователно интелектуално приключение, внезапно взе откровено плашещ и зловещ обрат.

„Откритията, поканата на професора, странните карти и сега това зашифровано съобщение определено показват, че той е знаел за дебнещата го опасност. Катрин се нуждае от помощ, довери ми се, а професорът може би е бил на път да открие нещо, нещо ценно за човечеството. Но това, което предстои, не е хубаво, никак не е хубаво“.

Докато се взираше в посланието и превърташе из главата си тазсутрешните събития, Ръдърфорд внезапно си даде сметка какво си мисли Катрин. Без да й каже и дума, той подреди таблицата с гематричния код до бележката на професор Кент и се зае да обръща цифрите в букви.

Още с първите опити им стана ясно, че инстинктите не са ги подвели. Иззад числата и цифрите изникна име: Мигел Флорес.

Катрин нетърпеливо грабна лист и молив и разшифрова останалата част от посланието:

„Мигел Флорес, Лима Перу Министерство на старините 0051172543672“.

Ръдърфорд наблюдаваше събитията с нарастващо учудване.

„Божичко, шифърът работи. Професорът говори от гроба си“.

Катрин се изправи на канапето, въздъхна шумно и се загледа в празното пространство, изгубена в мислите си.

— Но какво означава всичко това? И защо последната част от съобщението не се поддава на разшифроване? Получават се само някакви безсмислици?

Ръдърфорд отвори уста, а по физиономията му се изписа изражение на изплашен до смърт човек:

— Това е телефонен номер. Телефонен номер в Перу… Мисля, че от нас се очаква да звъннем там.

Двамата седяха вторачени в телефона на бюрото. Ръдърфорд включи микрофона, така че да чува и той, и набра номера. Затаиха дъх и заслушаха сигнала „свободно“. Чу се изщракване, което означаваше, че връзката се е осъществила през хиляди километри разстояние.

— Hola. Buenos dias.

Катрин, която знаеше малко испански, се приведе над апарата.

— Hola! Habla ingles?

— Да, говоря английски. Кой се обажда?

— Добър ден, сеньор Флорес, името ми е Катрин Донован и се обаждам от Оксфорд в Англия. Тук съм с колегата ми Джеймс Ръдърфорд. Съжалявам, че се обаждаме така внезапно, но искам да поговорим за професор Кент.

Последва дълга пауза и когато най-сетне човекът отсреща заговори, гласът му прозвуча подозрително:

— Кой ви даде името ми?

— Ъъъ… открихме го. Ние сме приятели на професор Кент.