Том Мартин - Пирамида

Заместник-министърът въздъхна тежко. Въздишката се стори доста театрална на Катрин, но може би просто беше прекалено уплашена и подозрителна към всичко наоколо.

— О, ужасна история. Всеки ден слиза от автобуса на другия край на площада и го прекосява през цялото това движение, вместо да заобиколи. Днес го е блъснала кола.

Ръдърфорд просто не можеше да повярва на ушите си.

— А колата, която го е ударила, спряла ли е?

— Дали е спряла? Ха! Това е Лима! Не, не е спряла, избягала е.

— Имало ли е свидетели?

— Хората в Лима не спират. Било е нещастен случай, кой може да направи нещо? Полицията е пристигнала след известно време, след около половин час. В този район движението е ужасно натоварено… пък и не става въпрос за нюйоркската полиция, нали? Закарали го в болница, но било прекалено късно.

Катрин все още не можеше да асимилира чутото, но все пак попита:

— Но това е ужасно, никой ли не е разказал какво се е случило? Никой ли не е видял номера на колата?

— И с какво ще помогне това, сеньорита? Колата сигурно не е регистрирана, както повечето в Лима, така че полицията не е в състояние да я открие. Но вие сте дошли тук, за да се видите със сеньор Флорес, нали? Съжалявам, че сте пътували напразно. Мога ли да ви бъда полезен с нещо? Не ни се случва често да ни посещават преподаватели от Оксфорд, така че сме поласкани…

Добре тренираната усмивка се върна на лицето му. Катрин хвърли поглед към Ръдърфорд. Параноята и се завърна с нова сила. Тя бързешком взе думата и отвърна от името на двамата:

— Не, благодаря. Моля ви, не се притеснявайте. Искахме да говорим със сеньор Флорес за инките, но не е толкова важно. Ще си вземем екскурзовод от хотела.

Манторес се опита да натрапи помощта си:

— Сеньорита, настоявам да посетите и някои от по-съвременните ни забележителности. Културата на Перу далеч не свършва с инките.

Катрин се огледа из сумрачното фоайе, сякаш очакваше отнякъде да се появи скрит враг, и смотолеви:

— Не, не, сърдечно благодаря. Ще се оправим.

— Е, ако има нещо, с което мога да съм ви полезен по време на престоя ви тук, моля ви не се колебайте да ми се обадите. Ето визитката ми. Съжалявам, че посещението ви започна по такъв начин. — Той метна поглед към багажа им, по който още висяха етикетите от летището, и се усмихна широко. — Силно се надявам, че нещата ще стават все по-добри.

— Благодаря, сеньор Манторес. Със сигурност ще се подобрят — отвърна Катрин, макар въобще да не бе убедена в това.

Катрин и Ръдърфорд стояха на върха на стълбите пред огромните врати на министерството и оглеждаха морето от превозни средства, които бавно се въртяха по площада под краката им. Клаксоните не спираха да пищят, шумът беше непоносим, а изгорелите газове заплашваха да ги задушат.

Ръдърфорд пусна раницата си на земята и се вторачи в бъркотевицата, която представляваше Пласа майор. Застанал изправен на стълбите на министерството пред широкия площад, той внезапно се почувства ужасно уязвим. Инстинктите му закрещяха да се скрие, да се прибере обратно в сградата, да изчезне.

Катрин клатеше глава, а мислите й препускаха. „Флорес сигурно е убит. Прекалено голямо съвпадение е да го прегази кола само двадесет и четири часа след разговора ни. Но как е възможно някой да е узнал, че сме се свързали с него? Дали не са му подслушвали телефона? Кой и защо го е подслушвал? Който и да го е подслушвал, трябва да разполага със стройна организация, при това на международно ниво, и да е твърдо решен да спре онова, което са намислили професорът и Флорес. Флорес каза по телефона, че не са готови. За какво да са готови?“

В този миг студената ръка на логиката я стисна за гърлото и я хвърли в паника. Цялото й същество се разтрепери от ужас. „Но ако са убили Флорес само затова че си е говорил с нас, тогава…“

Тя се огледа паникьосано, замалко да се разплаче, изпита желание да се скрие някъде… Тогава отново си спомни за професора, за човечния, състрадателен мъж, убит хладнокръвно по причини, които все още не знае. Гневът се заборичка със страха, а увереността й отново нарасна.

„Няма да се отърват от нас толкова лесно. Няма да ни подчинят със страх“.

Напрегна се отчаяно, за да измисли какъв да е следващият им ход.

— Има ли някакъв смисъл да ходим в полицията… или в британското посолство?

— Не — отвърна твърдо Ръдърфорд и я изгледа. — Не разполагаме с никакви доказателства.

Катрин приседна върху чантата си. Просто не знаеше какво да прави. Усети, че помежду им се промъква някакъв хлад. Тя почти не познаваше Джеймс Ръдърфорд, а Джеймс Ръдърфорд от своя страна познаваше професора съвсем бегло.