Том Мартин - Пирамида

Последваха го в обширна стая с две канапета и огромна библиотека с книги, посветени на историята, културата и изкуството на инките. Стените бяха украсени с прекрасни изгледи от Перу, очевидно от всички краища на страната: от джунглите, от крайбрежието и планините. Най-впечатляващите фотографии бяха от Андите.

Катрин подаде лилиите на домакина.

— Това е за вас. Ще бъда откровена и ще призная, че не познавахме брат ви. Говорили сме само веднъж. Аз съм Катрин Донован, а това е Джеймс Ръдърфорд. И двамата сме от Оксфордския университет. Пристигнахме в Перу тази сутрин. Надявахме се, че днес ще се видим с брат ви. Нямахме дори определена среща.

Черните очи на перуанеца се местеха бързо по лицата на двамата чужденци. Мнителността му беше толкова осезателна, че Катрин я усещаше с тялото си.

— Благодаря за цветята. Моля, седнете.

Той подаде букета на сестра си и придърпа стол. Лицето му не издаваше нищо друго, освен силно притеснение.

— Ако не сте познавали брат ми, защо ви е било да се виждате с него?

Катрин преглътна на сухо.

„Трябва да измъкнем нещо от този човек. Колкото и конфузна да е ситуацията, колкото и да е нахално да им се натрапваме в такъв тъжен за тях момент, трябва на всяка цена да измъкнем нещо“.

— Един наш приятел в Англия, професор Кент, е работил по общ проект с брат ви малко преди смъртта си. — Катрин направи пауза, за да види как ще реагира перуанецът на новината, но той просто я гледаше с черните си замислени очи. Тя продължи: — Вижте, знам, че ще ви се стори глупаво, но името на брат ви изникна от едно закодирано послание, което открихме сред вещите на покойния ни приятел. Звъннах му, но той не искаше да говори по телефона и ни каза, че трябва да дойдем тук и да се видим лично.

Индианецът внезапно се изправи и Катрин млъкна. Той се приближи бавно до камината и се обърна с лице към тях.

— Сеньорита, последния път, когато видях професор Кент, той седеше на същото място, на което в момента седите и вие. Това обаче е друга тема. Не мога да ви помогна. Смятам, че е най-добре да приключваме. Не искам да знам нищо повече за вас. Моля ви, най-добре е да напуснете дома ни веднага.

Катрин обаче не се предаваше лесно.

— Познавали сте професор Кент?

— Не, виждал съм го само два пъти, и двата пъти тук, в къщата на Мигел. Брат ми го водеше тук, за да обсъждат работата си на спокойствие. Сега вече наистина трябва да си…

— Сеньор Флорес — намеси се Ръдърфорд, — наистина искрено съжаляваме за смъртта на брат ви. Но тук става нещо изключително нередно. Не можете просто да го пренебрегнете. Нуждаем се от помощта ви. Според нас професор Кент е бил убит и искаме да научим с какво точно са се занимавали той и брат ви. Не можем да оставим смъртта им без последствия.

Индианецът очевидно се разкъсваше от противоречиви чувства. Ръдърфорд усещаше, че домакинът им иска да говори, но страхът го възпира. Затова реши да натисне още малко:

— Ще ви обидим ли, ако ви зададем някои въпроси относно естеството на съвместната работа на професор Кент и брат ви? Мигел говорил ли е някога за това?

Индианецът го изгледа и се усмихна тъжно.

— Няма абсолютно никакъв риск да ме обидите. Работата на Мигел имаше огромно значение и за мен самия. Работата е в това…

Гласът на индианеца потрепери и секна. Явно не бе сигурен какво точно да направи, но после сякаш реши, че не може просто да зарови глава в пясъка, обърна се към двамата си гости и поклати глава.

— Съжалявам — каза той и махна с ръка. — Вчера Мигел ми каза, че ако нещо му се случи, не трябва да говоря с никого. Много сме изплашени, преживяхме ужасен ден. Ужасен.

Катрин усети, че в гърдите и се надига съчувствие към горкия човек.

— Сеньор Флорес, ужасно съжалявам, че се натрапваме. Просто искаме да разберем какво се случва. Професорът ми беше като баща, така че и аз загубих любим човек, също като вас.

Индианецът въздъхна.

— Много е сложно. Работата им беше тайна. Но откъде ли да започна? — Той млъкна за момент и потъна в мислите си, след което продължи: — Въпреки фамилията ни, ние сме чистокръвни кечуа от Куско, древната столица на инките в Андите. Дядо ни приел испанска фамилия. Ние не сме типични индианци от провинцията. Имахме късмет да завършим гимназия, а Мигел дори учи в университета в Куско. Стана археолог и историк, а аз пък доскоро работех в благотворителна организация в Куско. През целия си живот сме работили, всъщност посветили сме се на нашия народ — кечуа, потомците на инките.