Том Мартин - Пирамида

„Горкият Джеймс. Сигурно си блъска главата какво прави тук. Но някъде трябва да има решение или поне подсказка как да продължим нататък“.

Ръдърфорд крачеше напред-назад по каменните плочи на стъпалата.

— Катрин, според мен просто трябва да тръгваме за летището. Искам да кажа, че се опитахме да помогнем, нали… Сега някой друг трябва да поеме щафетата. ЦРУ. Или пък МИ6. Не знам. Хора, които разбират от тези неща.

Той спря да говори и се обърна към нея. Тя беше потънала в мислите си.

Внезапно скочи на крака.

— Ще ме изчакаш ли за малко тук? Моля те наглеждай чантата ми, в нея са картите на професора.

Ръдърфорд се извърна на пети.

— Какво? Къде отиваш? Хей, защо се връщаш в министерството? Чакай…

Беше късно. Катрин изчезна между гигантските метални врати и сумракът на фоайето я погълна.

Останал сам на върха на стъпалата, Ръдърфорд се почувства така, сякаш на шията му е надяната примка и някой бавничко я стяга.

Сеньор Манторес вървеше забързано по коридора към просторния си кабинет на третия етаж. От напарфюмирания му чар отпреди минути нямаше и следа. Бръкна в джоба на сакото си, измъкна носна кърпа и избърса чело. Прибра обратно подгизналата от пот кърпичка. По лицето му бе изписана искрена уплаха. Той измина последните крачки до вратата на кабинета си бавно и внимателно натисна бравата. Пое си дълбоко дъх и влезе в кабинета.

В удобния кожен стол с висока облегалка зад бюрото му се беше настанил човекът, убил професор Кент. Убиецът носеше черен костюм и бяла риза. Късите му, но мускулести ръце бяха скръстени на гърдите по изключително предизвикателен начин. До прозореца стоеше друг мъж — западняк със зловещ вид — и гледаше към площада през процепите на щорите. Той беше съучастникът на човека в стола от непрогледната нощ над руините на Мачу Пикчу. Във вида на двамата мъже имаше нещо войнишко — може би ниско подстриганите им коси или пък обрулените от вятъра лица. Нисичкият изгледа втренчено ужасената физиономия на Манторес, преди да изстреля въпроса си:

— Е, готово ли е всичко? Мога ли да докладвам на секретаря Милър, че мисията е приключила успешно?

Заместник-министърът на старините приличаше на някакво пале. От самоувереността, демонстрирана пред Ръдърфорд и Катрин във фоайето, нямаше и помен. Гласът му потрепери:

— Да, сеньор. Говорих с тях. Не съм им казал абсолютно нищо, освен това, че Флорес е загинал при пътен инцидент. Новината доста ги шокира. Не мисля, че ще останат още дълго в Перу.

— Не мислиш , че ще останат, или си сигурен , че няма да останат?

По лицето на Манторес премина сянка на паника. Гласът му прозвуча тънко и умолително:

— Сеньор, следата им е мъртва. Не могат да открият нищо. Сигурен съм, че ще се приберат у дома.

Внезапно съучастникът на ниския мъж, който до този момент бе зает да зяпа през прозореца, се извърна.

— Момичето се връща обратно. Само.

След тези думи се обърна обратно към прозореца и внимателно разтвори щорите с два пръста.

Колегата му на стола се разкрещя:

— Манторес, защо, по дяволите, се връща в министерството?

Манторес беше на път да припадне.

— Не знам, сеньор. Моля ви, ще говоря с нея… ей сега ще сляза долу и…

Седналият го гледаше враждебно.

— Не. Това е прекалено важно. — Той се отблъсна от бюрото и се изправи. — Заповедите ни са ясни. Трябва да сме сигурни, че положението няма да излезе от контрол. Ела с нас.

Две минути по-късно Катрин излезе от министерството с изписан лист хартия в ръка. На лицето й грееше усмивка.

— Какво е това? — попита объркано Ръдърфорд.

— Адресът на семейството на Флорес. Казах на момичето на информацията, че искаме да им изпратим цветя.

Ръдърфорд не повярва на ушите си. Катрин очевидно планираше да продължи пътешествието. От друга страна, постъпката й определено го впечатли.

— Толкова лесно ли стана?

— Всъщност да — ухили се Катрин. — Възнамерявам лично да им поднесем съболезнованията си. Хайде, да вървим.

Приближи се до чантата си, вдигна я и я метна през рамо. Ръдърфорд я изгледа как тича надолу по стълбите, за да хване такси. Тя слезе, обърна се и го изгледа. Забеляза, че стои горе и се колебае, което беше напълно обяснимо. „Трябваш ми, Джеймс, хайде, моля те“.

Въздъхна и извика:

— Слушай, Джеймс, моля те, нека да идем до семейството на Флорес. После ще се върнем на летището, обещавам. Не мога да се прибера у дома, без да съм изчерпала всички възможности. Никога няма да си го простя.