Том Мартин - Пирамида

— Вече сте в безопасност.

Ръдърфорд се разтревожи.

— Ами експлозията? Нима египетската полиция и властите няма да се заинтересуват от нея? Нима вестниците няма да се опитат да разберат какво е станало? Ами останките от тайнствения самолет?

Поамандре събра последните му останали сили и отвърна:

— Египетското правителство ще замаже всичко. Много странни неща са ставали и ще стават в Гиза. Няма от какво да се притеснявате. Мислете за бъдещето.

Сестрата застана решително до главата на Поамандре и се обърна към двамата посетители:

— Трябва да си тръгвате. Господин Поамандре все още не е готов за продължителни разговори.

Катрин се изправи.

— Да, разбира се, извинявайте…

Тя се наведе над египтянина, така че той да я чува, без да полага допълнителни усилия:

— Ще направим всичко, което искате. Ще говорим с хората и ще се опитаме да променим мисленето им. Ще проповядваме истината. Обещаваме.

Когато излязоха от болницата и слънчевите лъчи ги обляха, Катрин внезапно си даде сметка, че за пръв път от доста време насам излиза на улицата, сред хората, без да се оглежда уплашено на всички страни. За пръв път от мига, в който научи за смъртта на професора, се чувстваше спокойна и ведра. От гърдите й се изтръгна въздишка на облекчение.

— Значи задачата е ясна. Имаме план. Първо обаче мисля да се отдадем на заслужена почивка. Дали да не идем на летището и да проверим какви полети за Лондон има?

Ръдърфорд й се усмихна.

— Да, според мен видяхме и научихме достатъчно за едно пътуване. Време е да си идем у дома.

Катрин затвори очи и се наслади на топлите милувки на слънцето по кожата си. Когато отново ги отвори, установи, че Джеймс е изчезнал. Огледа се притеснено наоколо и забеляза, че е застанал на вратата на невзрачно магазинче за сувенири на около пет метра от нея.

— Няма да се бавя много — каза той. — Просто си обещах, преди да тръгна от Египет, да направя нещо.

На лицето му грееше усмивка. Катрин го изгледа озадачено.

— Джеймс! Какво правиш?

— Изчакай ме само минутка. Няма да се бавя.

Той се провря между минувачите и се шмугна през вратата на невзрачното магазинче. Вътрешността на магазинчето наподобяваше пещерата на Аладин, но натъпкана с дрънкулки и евтини сувенирчета — кожени чанти, статуетки на камили, персийски килими, наргилета, чаши, подноси, герданчета, обеци и пръстенчета от различни материали, носещи традиционни египетски символи. Ръдърфорд се вторачи в таблите с накити. На един тезгях забеляза гъба за миене, върху която бяха забити десетина пръстена. Пръстените представляваха сребърни колелца, украсени с пъстри нескъпоценни камъчета. Ръдърфорд ги заразглежда и най-сетне избра един. Възрастен египтянин, явно собственикът на магазина, се появи от вътрешността и се приближи към новия клиент. Ръдърфорд се извърна към него и се ухили.

— Искам да купя този пръстен.

Собственикът отвърна с широка усмивка:

— Сто египетски лири.

Джеймс нямаше нищо против да плати бомбастичната цена.

— Дадено. Само искам да махнете камъка.

Възрастният египтянин го изгледа неразбиращо. Ръдърфорд се опита да поясни с жестове какво точно има предвид. Собственикът се обърка още повече.

— Да махна камък? Пак сто лири. Не е по-евтин без камък.

Ръдърфорд кимна.

— Да, знам. Ще платя и камъка, не се тревожете. Ето ви парите.

Възрастният египтянин поклати глава и се усмихна. „Смахнати чужденци!“ Той се отправи към дъното на магазинчето и заровичка из разни кутии. Ръдърфорд се приближи до витрината и надникна към улицата. Катрин си стоеше на същото място, където я беше оставил, и зяпаше минувачите. Сърцето му се стопли само при вида й. Собственикът на магазина го потупа по рамото.

— Дай.

Ръдърфорд му подаде пръстена. Египтянинът сръчно отвори металната скоба, която придържаше камъка към пръстена. Потупа сребърното колелце и камъкът тупна в дланта му. Подаде го на Ръдърфорд, който обаче се усмихна и поклати глава.

— Този е за вас! Сега вижте какво искам да направим…

Бръкна в джоба си и измъкна камъка Бенбен. При вида на диаманта, прикрепен на върха на малката пирамида, очите на египтянина светнаха. Ръдърфорд обясни с жестове, че иска диамантът да слезе от върха на пирамидата и да заеме мястото на шареното камъче върху пръстена.

— Ахааа!

Сега вече възрастният египтянин разбра. Той се усмихна щастливо към Ръдърфорд, взе Бенбен от ръката му, запъти се към дъното на магазинчето и отново започна да търси из кутиите си. След известно време, прекарано в мърморене, ровичкане и изпробване на различни инструменти, нададе победоносен вик.