Том Мартин - Пирамида

— Ей, я виж, какво е това?

Катрин погледна натам.

— Божичко, нима е възможно да е…

Тя се поизправи и затича приведена към блестящия предмет. Когато го стигна, се извърна и извика към Джеймс:

— Това е! Камъкът Бенбен!

Ръдърфорд се приближи на четири крака и двамата го заоглеждаха. Наистина беше камъкът Бенбен. Изглеждаше напълно невредим — изящната му златна форма излъчваше топла светлина, а диамантът на върха блестеше като звезда. Катрин се наведе да го вдигне.

— Това е просто невероятно! Как е възможно да е оцелял? Ооо! — Тя го изпусна още преди да го е вдигнала. — Ужасно пари!

Ръдърфорд раздра ръкава на все още мократа си риза и го метна върху безценното съкровище. Вдигна го и го уви с него.

— Готово, наш е.

Той погледна към платото и входа на пирамидата. Полицаите се щураха наоколо и крещяха възбудено.

— Виж там — каза той. — Сигурно са открили трупа на шофьора. Добре. Значи ще намерят входа за кладенеца и скоро ще изнесат Поамандре.

Той се огледа наоколо, за да види как могат да се измъкнат.

В този миг въздухът се огласи от пронизителния вой на полицейски сирени и няколко светлинни лъча, които обикновено се използват при туристически атракции, закръстосваха четирите стени на пирамидата. Ръдърфорд сграбчи Катрин за ръка.

— Достатъчно, май вече е време да си ходим.

С тези думи двамата се извърнаха и се насочиха към пясъчните дюни и спокойствието на пустинята с безценната си находка в ръце.

По-късно същия ден Ръдърфорд се събуди, завит в чисти памучни чаршафи в прохладата на уютна, макар и скромно обзаведена хотелска стая. Слънцето нахлуваше безпрепятствено през прозорците, я вятърът поклащаше завесите. Небето отвън беше синьо и безоблачно.

Спомените от изминалата бурна нощ мигом нахлуха в главата му. Той извърна все още натежалата си глава и видя, че Катрин спокойно спи до него. Значи в крайна сметка не беше сънувал.

Очите му обходиха стаята и се спряха върху разкъсаната му риза, сложена внимателно на един стол. Той хвърли бърз поглед на Катрин, измъкна се безшумно от леглото и се приближи към ризата. Вдигна я от стола и внимателно пренесе нея и съдържанието й върху леглото. Разгъна я и пред погледа му отново се разкри камъкът Бенбен. В този миг Катрин се размърда и отвори очи.

— Джеймс, къде сме?

Той й се усмихна топло, наведе се и нежно я целуна по устните.

— В някакъв хотел, който открихме тази сутрин. В покрайнините на Кайро. Нямам никаква представа колко е часът.

Катрин погледна камъка Бенбен.

— Значи все пак наистина сме го взели. Не са били само някакви безумни сънища. И Безумов…

Ръдърфорд довърши изречението й:

— Безумов го няма. Според мен ги няма и шефовете на Корпорацията. Странният самолет, който се разпиля на милиони парченца, сигурно е бил техен. Всичко свърши, вече сме в безопасност. Виж само! — извърна се той усмихнато към прозореца. — Денят е прекрасен.

Катрин се вдигна на лакът и се загледа към безоблачното небе.

— А какво ли е станало с Поамандре? Трябва да проверим дали са го спасили.

Ръдърфорд се изправи.

— Ей сега ще сляза до рецепцията и ще ги помоля да звъннат в болницата в Гиза, за да проверим дали е там. Мисля, че трябва да го посетим.

Катрин отново върна поглед на камъка и го погали нежно.

— Да, освен това трябва по някакъв начин да върнем това прекрасно нещо на мястото му.

Ръдърфорд облече риза, закопча я, обу се и завърза връзките на обувките си.

— Виж, защо не си вземеш душ и не се разсъниш? Аз ще се върна след десетина минутки и ще измислим какво да правим.

Катрин му се усмихна. Вятърът нахлу през прозореца, отмести завесата и позволи на слънчевите лъчи да погалят лицето й.

— Джеймс!

Той се извърна с ръка на дръжката на вратата.

— Да?

Катрин му се усмихна широко.

— Благодаря за всичко.

Поамандре лежеше неподвижен в болничното легло. Белият чаршаф беше вдигнат до брадичката му. През щорите се процеждаше топла, живителна слънчева светлина. Лицето му повече от всякога наподобяваше посмъртна маска на отдавна починал фараон. Медицинската сестра безшумно заобиколи леглото и докосна рамото му. После се наведе над главата му и прошепна нещо. Поамандре мигновено отвори очи. В първия миг изглежда не разбра къде се намира и зениците му се защураха из стаята, но в момента, в който видя посетителите си, се усмихна.

Усмивката сякаш придаде цвят на лицето му и му вдъхна живот. Катрин заобиколи болничното легло и приседна до нощната масичка. Ръдърфорд остана прав до леглото. Сестрата кимна към Катрин и излезе от стаята. Катрин се наведе към Поамандре. Не знаеше как точно да започне. Самата тя все още не си даваше сметка какво точно се е случило.