Том Мартин - Пирамида

Ръдърфорд я изгледа отчаяно. Махна с ръка към невероятната камера в краката им.

— Но не можем просто така да оставим това…

Катрин хвана двете му ръце и го погледна настоятелно, сякаш се опитваше да развали магията на машината.

— Можем пак да се върнем тук — каза бавно тя. — Машината няма къде да избяга. Имаме още работа за вършене в настоящето. С миналото ще се оправим, когато можем. Трябва да тръгваме, преди да е станало прекалено късно…

Ръдърфорд отново погледна към огромната подземна камера, неспособен да откъсне очи от обляния в светлина портал. Поклати глава и погледна в краката си.

— Но я видяхме, нали? Нали не сънувам?

Катрин го изгледа продължително, а после също извърна глава към невероятната гледка, погребана дълбоко под платото на Гиза.

— Не, не сънуваме. Сега вече знаем със сигурност, че е съществувала предходна цивилизация, която е разполагала с уникална технология. Тя обаче е загинала, също както може да загине и нашата. — Катрин отново върна очи на Ръдърфорд. — Джеймс, нямаме никакво време за губене. Не е нужно да влизаме в залата с дневниците. Разполагаме с всичкото познание, което ни е необходимо. Няма вече тайни. Трябва да спрем Безумов и Корпорацията и да променим начина на живот на човечеството. Професор Кент постоянно твърдеше точно това. Въобще не ми се иска Поамандре да умре самотен, както е умрял професорът. Искам да го спасим, каквото и да ни коства това. На света вече са останали само неколцина подобни хора и не можем да си позволим лукса да ги изгубим.

Ръдърфорд я изслуша мълчаливо, извърна се към нея и бавно и примирено кимна.

— Права си, Катрин.

Тя се изправи на пръсти, целуна го по бузата, извърна се и го дръпна обратно към сумрака на тунела, от който дойдоха. Върнаха се бежешком назад, минаха през залата с езерото и се отправиха по десния ръкав на тунела, както бе заръчал Поамандре. Мракът се сгъстяваше с всяка измината стъпка. Тунелът постепенно тръгна надясно и направи толкова голям завой, че скоро не виждаха светлината от огромната камера зад гърба им. Най-сетне, след около петдесет-шейсет метра, зидарията на тунела започна да се променя. Невероятно добре полираният гранит отстъпи място на по-груба необработена скала, таванът се смъкна над главите им и ги принуди да продължат приведени. След още стотина метра тунелът внезапно свърши и срещу тях се изправи купчина натрошен камънак и пясък, който се изсипваше от петдесетсантиметров процеп в скалата. Ръдърфорд се огледа смаяно.

— Тунелът се е срутил. Как ще се измъкнем оттук?

Катрин изпълзя нагоре по купчината камъни.

— Ще пълзим.

Тя се изкатери и се провря в цепнатината, през която падаше пясъкът. Почувства се така, сякаш е вкарала главата си в лъвска паст — всеки момент нещо щеше да щракне. Катрин се опита да прогони мрачните мисли от главата си и се запромъква напред по корем, като се приплъзваше с ръце. Чуваше как Ръдърфорд пълзи зад нея.

„Не може това да е краят. Не тук, не сега, моля те…“

Продължи да се провира ожесточено, да копае колкото може и внезапно го усети — свежия нощен бриз над пустинното плато. Шепа пясък бръсна лицето й, но Катрин усети повей на чист въздух. Заби длани и отчаяно зарови из пясъка като къртица. Най-сетне главата й се показа на повърхността, а свистенето на пустинната буря й се стори като музика.

— Успяхме!

Продължи да се гърчи подобно на пиле, което се бори с черупката си, за да излезе на бял свят, и най-сетне се измъкна от прегръдката на пясъка, камъните и подземния свят. Отпусна се изтощена на земята. След секунда главата на Ръдърфорд също се появи от дупката, той успя да се измъкне като червей след нея и се просна по гръб на пясъка, с разперени ръце, загледан в звездното небе… Небето вече изсветляваше пред настъпването на утрото. Двамата полежаха така известно време, докато си поемат дъх. Ръдърфорд пръв се освести и се огледа наоколо. На около двеста метра от тях се издигаше западната страна на Голямата пирамида. Той напрегна очи и ясно различи няколко човешки фигури до основата й. Преди да успее да ги разгледа добре и дори да си даде сметка за всичко, което им се е случило в последните няколко часа, стрелбата започна. Двамата с Катрин инстинктивно се прилепиха до земята.

— Кои ли са тези? Дали стрелят по нас?

Последваха няколко откоса от автоматично оръжие.

— Не, изстрелите идват някъде отгоре, от пирамидата.

Изведнъж небето избухна в пламъци, а светлината озари пясъка около пирамидата. Ръдърфорд изпълзя до края на пясъчната дюна, на която лежаха. Не повярва на очите си.