Том Мартин - Пирамида

— Катрин — прошепна той. — Това е! Тук е скрита тайната на произхода ни — човешката раса е била велика. Предишният свят е съществувал. Това е последното му творение.

Катрин се загледа напред в сумрака с увиснала от смайване долна челюст.

— Виж! Там има и друг тунел.

Беше точно така. На около петнадесет метра по-нататък тунелът им се превръщаше в Т-образно кръстовище. Вторият ръкав бе изработен от също толкова перфектно поставени един върху друг блокове от гранит. Разстоянието между гигантските блокове бе достатъчно само колкото да се провре човешки косъм, а повърхността им, дори и там, където бяха изрисувани звездите, беше гладко полирана като повърхността на леден блок.

Вдясно тунелът се спускаше надолу, изглеждаше, че се стеснява, и след това краят му се губеше в мрака. Левият тунел пък тръгваше нагоре и на около трийсет-четирийсет метра навътре струеше някаква топла и успокояваща златиста светлина. Ръдърфорд пусна ръката на Катрин. Красотата на тази странна светлина го омагьоса и го притегли с непреодолима сила.

— Божичко, никога не съм виждал подобно нещо…

Катрин направи крачка напред, а златистата светлина озари лицето й.

— Какво е това? Какво ли има там, откъдето идва сиянието?

Двамата се спогледаха, но Катрин тутакси грабна ръката на Джеймс и я стисна.

— Помниш ли какво ни каза Поамандре? Каза ни да поемем по десния ръкав.

Ръдърфорд я изгледа, но стъкленият му поглед показваше, че почти не чува думите й.

— Трябва да разберем. Трябва да идем и да видим. Не можем да пропуснем подобна възможност.

Катрин се разкъсваше от противоречие — златистото сияние я теглеше към себе си, но здравият разум упорстваше и й припомняше както думите на Поамандре, така й обещанието й да постъпят така, както им беше заръчал. Тръгнаха по левия ръкав на тунела, неспособни да откъснат очи от сиянието и да преодолеят притегателната му сила.

Когато доближиха източника на светлината, коридорът внезапно се разтвори и разкри пред очите им неподозирана гледка. Пред тях, под тях и над тях се простираше огромно помещение с размерите на катедрала — на пръв поглед дълго поне сто метра. Дори и в най-буйните си фантазии никога не бяха предполагали, че ще се натъкнат на подобно нещо толкова дълбоко под земята. Коридорът ги беше извел върху гранитна плоча, изнесена в средата на една от осемдесетметровите стени на камерата. Катрин и Донован стояха на ръба на плочата и не можеха да повярват на гледката под краката си. Под тях от пода се издигаха над трийсет пирамиди, всяка висока около четирийсет метра. Бяха облицовани в блестящ бял камък, а върховете им изглеждаха изработени от някакъв бял метал. Един магически син лъч светлина си играеше между пирамидите и ги облизваше ритмично една след друга. Цялата композиция излъчваше странно, едва чуто бръмчене, а синият светлинен лъч, дълъг около двадесет метра, докосваше върховете на пирамидите един след друг и при всяко докосване се чуваше щракане, като от чупене на сухи съчки. Катрин вдигна очи и изгледа Джеймс едновременно възхитено и стреснато.

— Какво, за бога, е това място?

Ръдърфорд беше не по-малко стреснат и очарован от гледката.

— Нямам ни най-малка представа — отвърна объркано той. — Според мен обаче сме свидетели на някаква природна технология, много по-сложна от всичко, което сме в състояние да си представим.

Самата истина. Катрин продължаваше да се диви на невероятната гледка, разкрила се пред тях, но същевременно в мислите й постоянно се въртеше идеята, че това трябва да е сърцето на машината. Гранитната плоча, на която стояха, всъщност бе част от тераса, обикаляща цялото помещение. На равни интервали от около петнайсет метра каменни стълбища слизаха от терасата към пода. Виждаха се и други коридори, подобни на този, от който дойдоха. Очите на Ръдърфорд бяха станали на палачинки. Той се извърна към Катрин:

— Трябва да идем там — гледай!

Той протегна ръка и посочи срещуположната стена на камерата, в която се виждаше масивен портал, облян в светлина. Светлината струеше от вътрешността на помещението зад портала, както и от арката над него. Тази арка беше изографисана с гигантски светещи йероглифи, изписани на неразбираем древен език.

— Залата с дневниците! — Ръдърфорд просто трепереше от вълнение. — Това трябва да е. Знам, че е така. Само влизаме там и… хайде, можем да минем така, по терасата!

Катрин го изгледа ужасена.

— Не, Джеймс, трябва да се връщаме. Обещах на Поамандре. Той умира, забрави ли? Освен това трябва да спрем Безумов. Точно за това ни разказа Поамандре — това е машината, която се опитва да задейства Безумов. Той обаче няма никаква представа с какво се е заел, какво е на път да стори. Трябва да го спрем, и то по най-бързия възможен начин!