Том Мартин - Пирамида

Очите му се затвориха. Ръдърфорд вече бе на крака. Той изгледа фенерчето си, чиято светлина бързо отслабваше. Обиколи подиума и спря до ръба на пълния с вода ров. Той беше широк три метра, а в края му се издигаше каменната стена на пещерата, която стигаше до тавана й. Водата в рова спокойно можеше да е и машинно масло — беше абсолютно невъзможно да се види колко е дълбока или какво се крие под повърхността й.

Катрин внимателно постави главата на ранения египтянин на земята и се измъкна изпод него. Докато го правеше, прошепна едва чута клетва:

— Поамандре, обещавам… Само се дръж…

Ръдърфорд обикаляше повърхността на водата с фенерчето си в опит да открие такъв ъгъл, от който ще успее да забележи какво всъщност се крие отдолу. Катрин застана до него.

— Виждаш ли нещо?

— Абсолютно нищичко. Безсмислено е.

Тя погледна назад към Поамандре и отново огледа водата.

— Нямаме избор, трябва да опитаме. В противен случай ще останем тук. Безумов ще успее, а Поамандре ще умре.

Тя се хвана за ръката на Ръдърфорд, изрита обувките си встрани и стъпи във водата. Ставаше дълбоко почти веднага. Катрин приседна на ръба на рова и внимателно се отпусна надолу. Водата беше леденостудена и черна като катран. В мига, в който се потопи изцяло, сякаш през всеки атом от тялото й премина електрически заряд. Тя задиша учестено и замаха с крака, за да се задържи над водата. Хвана се за ръба на скалата, вдигна поглед към Джеймс и стабилизира дишането си.

— Идваш ли?

Ръдърфорд мълчаливо изу обувките си и се потопи в ледената вода, а очите му се разшириха от изненада и шок.

— Добре, хайде сега да видим какво има долу…

Той си пое дълбоко дъх и изчезна под повърхността. Всичко бе черно. Всичко бе тихо и студено. Джеймс се гмурна и след малко докосна скалата на отсрещния бряг. Опипа я. Беше груба и назъбена. Въздухът му започна да свършва, а и не беше лесно да се държи под водата. Ръдърфорд заопипва наоколо като слепец и внезапно откри онова, което търсеше. Под него, вдясно, скалата изчезваше и отстъпваше място на тунел. Джеймс заопипва трескаво и установи, че тунелът е широк поне около метър. Напълно достатъчно. Той се стрелна към повърхността, изпусна въздуха и се озова отново в пещерата.

— Открих го, Поамандре е прав, там долу е.

Заплува към разтрепераната Катрин.

— Аз ще тръгна пръв. Следвай ме. Ако ти свърши въздухът, върни се обратно.

Двамата си поеха дълбоко въздух, потопиха глави под ледената вода и се стрелнаха в леденостудените води на подземното царство.

Ръдърфорд се насочи право към тунела. Този път го намери почти веднага, но се поколеба за миг, преди да се впусне в неизвестното. След три силни загребвания продължаваше да плува под вода. Усети, че дробовете му се напрягат. Катрин, между другото отличен плувец, го следваше неотлъчно. Усещаше вълничките, предизвикани от краката му. Опитваше се да запази спокойствие. Още едно загребване, още едно загребване. Паниката започваше да настъпва, когато внезапно Ръдърфорд установи, че вижда ръцете си във водата. Имаше светлина.

Той с облекчение се насочи нагоре, а Катрин го следваше по петите. Двамата излязоха на повърхността почти едновременно и се огледаха объркано. Поемаха си въздух на големи глътки.

— Къде ли се намираме? — успя да избърбори Ръдърфорд.

Бяха в нещо подобно на миниатюрен басейн с размери два на два метра, с ръбове от прилежно полиран гранит. Басейнът се помещаваше в тясна стая, широка четири метра и дълга още толкова, с височина от метър и половина. Две изящно изработени стъпала извеждаха от басейна към ниска врата, която се отваряше в тъмен тунел. Самата стая имаше гладки стени, почти без драскотини, подобно на вътрешността на царската камера. Стените бяха украсени с йероглифи, изрисувани с някаква златна боя, благодарение на която блестяха в мрака. Таванът на малката стая също блестеше. Бе покрит с хиляди светещи точки. Катрин усети, че дъхът й спира от цялата тази красота.

— Това е невероятно! Виж, всичко това са звезди! Погледни само, това над нас не е ли съзвездието Орион?

Ръдърфорд се издърпа, качи се на стъпалата, излезе и й подаде ръка. Стояха така в продължение на около минута, омагьосани от странните светлини.

Той заговори на пресекулки:

— Тези йероглифи… За пръв път ги виждам… Не познавам нито един от тях… Това са неизвестни символи. Представи си само какво ще си помисли светът… Представи си какво означават…

Катрин обаче гледаше към сумрачния тунел от другата страна на вратата.