Томас Энгер - Кървава мъгла

А когато той самият се събра с Емилие, Маркус, естествено, не можеше да се ограничава. Той трябваше да има и нея, не можеше да понесе мисълта, че другите имаха нещо хубаво. А Емилие, тя беше толкова дива по това време, купон след купон, след купон — през цялото време.

Емилие се кълнеше в невинността си, разбира се, отдаваше го на уличните клюки в Йесхайм. Тя успя да посади в него точно необходимото количество съмнение, че да продължат да се срещат. Дори тогава се случи, точно тогава, когато не биваше да се случва — тя забременя. И той си спомняше как беше, точно там и тогава, мислеше си, че може би това би могло да бъде началото на нещо ново, че сега всичко щеше да бъде различно. Ще помахаме за довиждане на миналото, ще го направим — ще започнем отначало. Ще изградим семейство, ще създадем съвместен живот. Ще наречем детето Себастиан.

Реми стисна силно ръце, когато се замисли за разговора, който бяха водили няколко дни след като тя му беше казала за бременността. Как той беше разбрал, без тя да го е казала направо, как Йохане й беше прошепнала в ухото: „Не, не можеш да го направиш, Емилие. Не можеш да разрушиш живота си по този начин. Сега е прекалено рано да ставаш майка.”

Та какво се случва сега? Ще се жените ли?

Йохане никога не го беше харесвала особено, въпреки че той беше спасил живота й в онзи ден, когато тя ядеше кебап пред уличната кухня. Виждаше го в очите й. И тя го беше потвърдила пред Емилие във фейсбук само преди няколко дни. „Добре, че в крайна сметка сега си с Матис. Можеше да бъде много по-зле.”

Малък, червен трактор стоеше паркиран на чакъла пред гаража. Всичко, за което можеше да мисли, беше какво ли би било да си в къщата, на топло. Заедно с нея, заедно със Себастиан. Можеше да бъде така. Тя беше казала, че ще бъде така.

Вратата се отвори, един мъж излезе. Един мъж, чието място не беше там. Той слезе по стълбите и се усмихна на себе си, изглеждаше толкова дяволски щастлив , накъдето и да отиваше, точно какъвто беше и синът на Ерна Педерсен от снимката, която старата вещица държеше на стената си.

И тогава нещо отново се появи пред очите му. Той не забеляза, че започна да върви, само го усещаше на чакъла, където се долавяше хрущящ звук изпод краката му. Не каза нищо. Видя, че вратата на гаража се плъзна нагоре и нещо блестящо, красиво и скъпо се показа отвътре. Не виждаше ръцете или раменете, нито главата, не усети контакта, не долови удара, трясъка. И нямаше представа какво беше направил, преди да осъзнае, че кокалчетата на ставите му бяха червени.

„Как, по дяволите, разбра за това?” — запита се Бярне, докато се затичваше.

— Майната му — отвърна Хенинг, като се опитваше да поддържа темпото.

— Какво става сега?

С всеки следващ метър разстоянието помежду им се увеличаваше.

— Къде ще ходиш?

Бярне едва извърна глава, но само увеличи скоростта. Хенинг се опитваше да го следва, въпреки че тялото му протестираше.

— До Йесхайм ли ще ходиш? — подвикна след него Хенинг, но Бярне просто продължи. — Може ли да поседна? Определено съм заслужил, нали?

Хенинг спря пред входа на паркинга към полицейското управление и видя как Бярне изчезна навътре. Не отне дълго време, преди един автомобил да се пробуди в тъмнината. Гумите пищяха. Ремъкът на колата виеше. След това пред Хенинг с бясна скорост се появи сиво „Волво комби“ и рязко спря точно до краката му. Стъклото вече беше свалено.

Хенинг надникна вътре и срещна широко отворените очи на Бярне.

— Но сядай, де!

Емилие вдигна очи от окървавеното лице на Матис и погледна към мъжа, който изскочи отзад. С мощен тласък той бутна партньора й в коридора, след това се върна и заключи вратата след себе си.

— Реми? — извика тя.

Реми избута Матис по-нататък към всекидневната и отиде при нея с широко ококорени очи.

— Ти — каза той и я посочи. — Ела тук.

Емилие стоеше като замръзнала.

— Но…

— Ела тук — повтори Реми с по-висок тон.

От кухнята дочуваха тих стон. Скоро той се пробуди и стана все по-силен и по-силен. И Емилие забеляза погледа, който Реми хвърли на малкото момченце. Поглед, който кипеше от гняв.

Емилие застана пред вратата.

— Моля те — каза тя. — Недей…

Но Реми я прекъсна, като вдигна пръст, хвана я и я бутна към всекидневната. Матис се опита да спре случващото се, но той никога не бе бил особено добър в боя, никога не бе бил много силен, а и Реми парира контранападението с удар, който улучи едната страна на устата на Матис, който падна на пода с трясък.