Томас Энгер - Кървава мъгла

— Добре — каза. — Идвам веднага.

Той затвори.

— Какво има? — попита Хенинг.

— Кръвта не е била негова — отговори Бярне.

— Каква кръв?

— Кръвта, която Йохане Клингенберг е открила в дома си преди две седмици. Не е била на Маркус Йерльов. Неговата кръвна група е съвсем различна.

Имаше нещо в това отново да поемеш контрола над себе си. Да оставиш скръбта да заеме особено място в сърцето ти, но да използваш и останалото място. Да го отдадеш на всекидневието, например.

Емилие Блумвик прекара нощта в леденостудената стая за гости в килера. Да, всъщност тя успя да заспи за няколко часа. А когато се събуди от стъпки, бягащи по паркета на горния етаж, обичайните малки стъпки, бързо-бързо-бързо, като че ли нищо не можеше да се движи с нормална скорост, тя се реши. Достатъчно вече. Да, можеш да си тъжна, но скръбта няма да те погълне.

След това отиде на първия етаж и каза на Матис, че днес той може да отиде на работа. Та той толкова съобразително си беше взел болничен, въпреки че точно беше станал партньор, за да се погрижи за нея и Себастиан. И тя усети колко хубаво беше отново да прави нещо напълно обичайно. Да приготвя сандвичи. Да подбира дрехи. Себастиан, горкият, не знаеше нищо за случилото се, не знаеше нищо за смъртта. Но познаваше своите родители. И когато някой от тях не се държеше както обикновено, го забелязваше. Естествено, че го забелязваше.

Емилие го намери в своята спалня, където Светкавицата МакКуийн, както обикновено, брутално беше проучвана. Тя се усмихна. Едва надигна глава, когато тя му каза „здравей”. Той бръмчеше. Плъзгаше се и се удряше. Напоследък беше забелязала, че освен това той още по-често затваряше вратата. Искаше да бъде сам. Затваряше и отваряше. Не вярваше, че той вече може да го прави, едва на две години и половина.

— Тогава тръгвам — извика им Матис от коридора.

— Татко тръгва — каза тя на Себастиан. — Да отидем ли да му кажем „довиждане”?

Себастиан пусна автомобилчето с трясък. Емилие се канеше да му каже, че не е редно да се отнася към играчките си по този начин, но си замълча. Днес не беше ден за възпитаване. Днес всичко трябваше да премине по пътя с най-малко съпротивление. Постепенно отново да си стъпи на краката.

Изпратиха Матис с прегръдки, целувки и помахване. Когато вратата се затвори след него, тя попита Себастиан дали е ял. В отговор получи енергично поклащане на глава.

— Добре — каза тя. — Тогава ще си направим нещо за закуска. Какво ти се яде?

— Кон флекс.

— Тогава да бъде корнфлейкс.

Емилие беше на път към кухнята през всекидневната, когато нещо на стената до препарираната глава на елен я накара да спре. Там имаше една снимка. Снимка, която преди не беше виждала. Две стъпки в пясъка — едната на половината на другата, върху розова фотохартия. Кога я е закачил Матис, чудеше се тя. И откога него го беше грижа какво висеше окачено на стената? Какво, по дяволите, трябваше да означават два отпечатъка от крак в пясъка? Някаква незабележима форма на ухажване, може би?

Имаше нещо познато в мотива. Тя го беше виждала и преди.

Веднъж — много, много отдавна.

Студена тръпка тръгна по врата й и се разпростря по цялото й тяло. Искаше да вземе телефона си и да се обади на Матис в момента, в който погледът й беше привлечен към входната врата.

Отвън приближаваха стъпки.

Бярне се забърза по улицата на излизане от „Олимпен”, където вятърът сграбчи якето му и го отвори.

Кръвта не е била на Йерльов. Кръвта, разбира се, не беше необходимо да е принадлежала на убиеца на Клингенберг, но беше лесно да си го помислиш. Според доклада на полицията Клингенберг не беше видяла кръвта пред котешкото кошче, докато не се бе прибрала в онзи ден, в който някой беше нахлул в дома й. Бе съвсем сигурна. И въпреки че мъжът, който беше влизал с взлом в дома й, не беше задължително онзи, който я беше убил, то беше много вероятно. Дори беше повече от вероятно.

Не Маркус Йерльов я беше убил.

И имаше нещо в напълно чистия в химическо отношение компютър, което тревожеше Бярне. Направиха му стандартна проверка и откриха, че серийният номер на компютъра е бил регистриран на името на Маркус Йерльов и че лаптопът е бил купен от „Спейсуърлд” преди 26 месеца. Дотук добре. Но въпреки това. Провериха и останалите компютри, един с по-нова дата, един, който носеше всички белези от всекидневна употреба. Защо ще правиш два компютъра толкова различни? И защо ще отнемаш живота си?