Томас Энгер - Кървава мъгла

— Не, не открих никакъв Реми Гюликсен там — отвърна Ерик Станг. — Но в класа му е имало друг Реми. Реми Винснес.

Бярне издаде звук с уста, чувайки името. Никакво съвпадение.

— Добре, можеш ли заради мен да пуснеш търсене едновременно за Винснес и Гюликсен? Спокойно добави и Йесхайм и виж дали ще откриеш някакви връзки.

На заден фон се чуваха звуци от кликвания с мишката и натискане на клавиатурата. Минаха няколко секунди.

— Намерих едно съвпадение с Нилс Йорген Винснес и Сузане Мари Гюликсен. Те живеят в Йесхайм, на един и същи адрес.

— Това трябва да са родителите на Реми.

— Така изглежда. А след това като по-голям той вероятно е сменил фамилията си.

„Това е той” — мислеше си Бярне.

— Те са изгубили и едно дете, виждам тук — продължи Станг. — При нещастен случай в снежна пещера в Йесхайм през 80-те.

Бярне не отговори, мислеше си единствено за факта, че само преди няколко минути не беше успял да се свърже с Емилие Блумвик. И силно не одобряваше, че полицейското управление в Румерике [56] Румерике е област в югоизточната част на Норвегия. беше спряло наблюдението на Блумвик и нейното семейство, тъй като Маркус Йерльов беше открит мъртъв.

— Обади се на полицията в Румерике и ги помоли да отидат в дома на Емилие Блумвик — каза Бярне на Станг. — И ги помоли да побързат.

— Какво става?

— Просто ги помоли да проверят дали там всичко е наред.

— Окей.

Затвориха. Зад него наближаваше Хенинг.

— Мисля, че може би знам кого търсите — заяви той.

Бярне се обърна.

— Знаеш ли?

— Да не би случайно да се казва Реми?

Той все още си го спомняше. Нейния рожден ден.

18 години. На прага към света на възрастните. Шофьорска книжка и възможността да ходиш на повечето места без фалшиви документи за самоличност. Не че Емилие имаше нужда от това, пускаха я независимо от всичко, въпреки че от охраната на входа бяха наясно, че тя не беше достатъчно голяма.

Но точно в този ден той й подари нещо много специално. Снимка с два отпечатъка от крак, частично един върху друг, на някакъв плаж. Така тя щеше да придобие представа какво си мисли за тях и за бъдещето им. И след това добави 18 червени рози с дълги дръжки, въпреки че мъжът от цветарския магазин каза, че четните числа и цветята не си вървят много.

Спомени.

Спомените са глупост.

Не биваше да отваря вестника в онзи ден, защото внезапно миналото отново се превърна в настояще. Годините се бяха натрупали по бузите му, времето беше направило нещо с шията и очите й, но той виждаше, че тя беше точно същата като преди. Точно толкова красива. Винаги бе имала много особен блясък в погледа си, който се просмукваше и обръщаше всичко вътре в него. И сякаш усмивката, която даряваше на читателите на вестник „Айдсвул Юленсакер Блад”, беше насочена към него . А той стоеше там и се надяваше, че подът под него ще се отвори и ще го погълне.

Бяха разговаряли за това как щеше да се казва детето им, ако някой ден им се родеше дете. Емилие беше казала Себастиан, ако се роди момче, Йохане, ако се роди момиче. Той самият нямаше някакво категорично мнение, само искаше Емилие да бъде весела, щастлива и доволна. А сега внезапно тя се появяваше във вестника с дете в скута. Момче, което се казваше Себастиан. Той дори не си спомняше за какво ставаше въпрос в статията, а единствено, че снимката беше правена в детската градина на момченцето.

Но изведнъж те се появиха.

Спомените.

Не само че бяха там, той ги усети в тялото си, преживя всичко наново, усети пробожданията в стомаха си, когато минаваше покрай местата, където се беше случило, местата, където според Емилие абсолютно нищо не бе станало. Но той знаеше, че това беше просто лъжа.

Беше се случило в малкия гъсталак между светофара и училищния двор, там, където сега имаше жилищни блокове. Дори не можаха да изчакат да се приберат, Маркус и Емилие, а някой дори ги беше видял, казваха, във всеки случай така бяха тръгнали слуховете. И всичко това, докато тя беше с него, когато всичко трябваше да е наред и когато всичко се превърна в ад.

Някои хора просто са такива, те трябва да имат всичко, което другите имат. Видеше ли Маркус, че някой носеше готин пуловер или готино яке в училище, то той трябваше винаги да има същото, или за предпочитане, нещо още по-добро и още по-хубаво. Винаги трябваше да има най-новите неща. Винаги беше популярен сред момичетата, по една или друга причина. Освен това беше златното момче на Ерна Педерсен.