Томас Энгер - Кървава мъгла

А Себастиан заплака още повече.

— Моля те — произнесе Матис през напуканите си устни. — Вземи каквото искаш. Само не ни наранявай.

Реми не отговори.

— Само ни остави на мира. Моля те — повтори Матис.

Емилие не разбираше какво беше на път да се случи. А после Реми, който…

Якето му. Беше войнишко зелено. Погледът й се премести към стената, към снимката в рамка. Двата крака в пясъка.

Емилие постави две ръце пред устата си, докато очите й се насълзиха. Матис беше вдигнат от пода на всекидневната и беше избутан по-нататък. В ръцете си Реми държеше дебело зелено въже, което Емилие беше виждала в гаража.

Матис правеше каквото му казваха. Седна на масата във всекидневната, докато от челото му се стичаше пот и се смесваше с кръвта, която изведнъж обагри чисто бялата му риза. От устата на Емилие се нададе ридание, докато наблюдаваше свирепостта в очите на Реми, открития израз на лицето, какъвто никога преди не беше виждала у него, сякаш това не беше той, а някой съвсем различен човек. Наблюдаваше го как прави единични, двойни и тройни възли по цялото въже и го затягаше толкова здраво, че Матис стенеше. А в кухнята Себастиан плачеше.

— Накарай малкия да млъкне — изръмжа Реми и гневно махна с пръст към нея. — Накарай го да млъкне или ще го накарам аз .

Емилие се обърна и заподсмърча, отиде в кухнята и се наведе към Себастиан, подсуши му личицето и го успокои, каза му: „Всичко е наред, само бъди тих, чуваш ли, всичко ще се оправи, само ако можеш за малко да не издаваш звук.” Но не помагаше. Матис се опита да му каже нещо от всекидневната, но думите му нямаха никакъв ефект. Себастиан само плачеше, звук, който се засилваше и намаляваше, засилваше и намаляваше. Емилие се заоглежда за биберон. Не намираше никакъв.

— Къде е стаята му? — попита грубо Реми и дойде зад гърба й. Хвана я за рамото и я стисна. Емилие се опита да се освободи, но хватката му беше толкова здрава и толкова болезнена, че ставаше само по-лошо, като се бореше с него.

— Къде е стаята му? — повтори Реми по-високо.

— Ето там — изхлипа Емилие и обърна главата си към коридора.

Реми я пусна.

— Заведи го там, не мога да слушам това адско…

Емилие вдигна Себастиан, допря глава до неговата и го погали нагоре-надолу по гръбчето, докато се опитваше да го успокои. Тя премина през коридора, покрай вратата на банята и влезе в стаята на Себастиан.

— Сега трябва да бъдеш тих — каза му тя и се опита да се овладее, но и сама долови, че умолителният й глас почти се давеше. „Бъди силна — каза си тя, — заради Себастиан. От теб зависи да му попречиш да получи още повече травми от тези, които вече са му нанесени.”

Себастиан се укроти малко, за щастие. Гледката беше следната: играчките, нещата му, легълцето му, стената със светлосиния тапет, фигурките, животните, Светкавицата МакКуийн — всичко допринесе за това той да започне да диша малко по-леко и да спре да хлипа.

Това накара Емилие да заплаче още по-силно. Нейното момченце. Което беше толкова малко и уязвимо.

— А ти — каза той, когато тя излезе — ще спреш с това проклето ридаене.

Емилие кимна, въпреки че сълзите й продължаваха да падат.

— Затвори вратата.

Емилие направи каквото й беше наредено. След това той кимна с глава по посока на всекидневната, където Матис трескаво се опитваше да се освободи. Емилие се забърза към него, опита се да попие част от кръвта, която течеше от него, и не я беше грижа, че ръцете и дрехите й се навлажниха и станаха лепкави.

Тя се обърна към Реми, който я следваше, и спря пред нея.

— С какво се занимаваш , Реми, защо…

Той вдигна ядосано пръст към нея.

— Мисля, че ще се сетиш, ако се позамислиш.

Емилие спря.

— Не — каза тя. — Не се сещам.

— Тогава си много глупава.

Емилие отново се замисли, но се сети, че не беше яла нищо от два дни, че мозъкът й чисто и просто отказваше. От усилената мисловна дейност тя се замая.

— Възможно е, но тогава ми разкажи. Изясни ми го.

Реми задиша тежко и се хвана за главата. Масажира слепоочията си. Отново погледна към стената, към двата отпечатъка от крак.

Тогава телефонът й звънна. Очите на Емилие автоматично започнаха да търсят източника на звука.

— Твоят ли е? — попита Реми.

Емилие не отговори.

— Твоят ли е? — повтори той.

Емилие кимна.

Реми тръгна по посока към звука и откри телефона й на голямата черна маса във всекидневната. Взе го, започна да изучава дисплея и го остави да звъни. Но тя виждаше, че звукът все повече и повече го изнервяше. С рязко, паническо движение той отхвърли обаждането и захвърли телефона.