Томас Энгер - Кървава мъгла

— Заради една обърната чаша с вода?

Шофьорът с ремаркето не се отместваше.

— Не ме питай. Не изглеждат точно като най-добре функциониращото семейство.

Бярне отвори прозореца и постави синя светлина върху покрива, въпреки че знаеше, че първо трябваше да помоли за позволение. Необходими бяха само няколко секунди, за да може шофьорът на ремаркето да се премести. Бярне подаде газ и хвърли продължителен поглед към шофьора, преди да профучи по-нататък. Само секунди по-късно скоростомерът приближаваше 150.

— Трябва също да изпратим хора и при родителите му.

— Мисля, че ще се наложи.

— Аз се намирам на шест-осем минути от Йесхайм.

— Това е добре.

Бярне шофираше към Йесхайм, зави надясно в първото кръгово кръстовище, нагоре покрай брега и към ново кръгово вляво от моста. Премина по него, отправи се към индустриалната зона и подаде газ през нови кръгови кръстовища и изкуствени неравности, докато не стигна до една жилищна зона. Следваше инструкциите от екрана на GPS-a и не беше нужно много време, преди да открие патрулната кола на полицейското управление на Румерике, паркирана пред боядисана в червено къща. Бярне остави своя автомобил до местните служители и погледна към Хенинг.

— Ти оставаш тук. Ако мръднеш от този автомобил, ще…

Той насочи показалеца си почти в лицето на Хенинг.

— Окей.

След това Бярне излезе и се представи.

— Изглежда, няма никого вкъщи — заяви един от полицаите.

— Вие позвънихте ли?

— Да. Никой не отвори.

Бярне изучаваше прозорците за признаци на движение, ослушваше се за звуци. Къщата блестеше на слънцето, което си беше проправило път през облачното небе. Вратата на гаража беше отворена. Отпред беше оставена детска количка. Зелен градински маркуч беше проточен върху чакъла.

— Там — каза изведнъж Бярне.

— Какво има? — попита полицейският служител.

— Пердето на малкия прозорец. Помръдна се. Има някого вкъщи.

— Тогава тя защо не отваря?

Бярне не отговори.

— Отново ще се опитам да й звънна — заяви той и извади мобилния си телефон. Остави го да звъни дълго време.

След това линията беше прекъсната. Появи се статично съскане.

— Ало? — каза Бярне.

Никакъв глас от другата страна.

— Аз съм Бярне Бругелан, от полицията. С кого разговарям?

Отново мълчание.

— Махай се — каза накрая един мрачен глас.

Бярне замръзна.

— Реми? — попита той със заекващ глас. — Това ти ли си?

— Просто си вървете оттук.

Бярне долови в гласа на Реми студенина, която не му харесваше. Бярне произнесе пълното име на Реми, но не получи никакъв отговор.

— Емилие там ли е? — попита Бярне.

Тишина.

— Емилие не е тук — отвърна накрая гласът.

— Знам, че е там, Реми. Много бих искал да разговарям с нея.

— Не.

Пауза.

Беше станало топло.

— Можеш ли само да ми кажеш дали тя е добре?

Никакъв отговор.

Бярне постави ръка пред телефона и погледна към останалите, сякаш за да помоли за помощ, но насреща получаваше единствено празни погледи.

— Реми — започна Бярне.

— Просто се откажи — прекъсна го Реми. — И не се опитвайте да влезете вътре. Ще стрелям.

Бярне не успя да отговори веднага.

— Какво каза току-що, Реми?

— Имам оръжие тук и не се страхувам да го използвам. Не… влизайте… вътре.

После затвори.

Трине Юл-Осмундсен погледна часовника, пое си дъх. Оставаха само няколко часа, преди тя да се срещне с глутницата вълци. Беше се опитала да напише онова, което се канеше да каже, но като че ли пръстите й спираха над клавишите. Беше чувала за творческа криза, може би си беше мислила, че точно това беше присъщо за писателите, но сега и тя знаеше за какво ставаше въпрос. Да не можеш да напишеш и една-единствена разумна мисъл. Да се вглеждаш в екрана и да не получаваш обратно нищо повече от празнота. Беше като да се намираш във вакуум.

Беше прегледала електронната си поща и за щастие, не беше открила повече съобщения от lognen0910 . Това съответстваше на заключението й в сутрешните часове. Подателят знаеше, че нямаше смисъл да й изпраща имейли, докато тя не беше в състояние да ги чете или да им отговаря.

На вратата се почука. Катарина Хатлем надникна вътре.

— Искала си да говориш с мен? — попита шефът на връзки с обществеността и влезе в стаята. Дългите, червени къдрици се бяха навили около врата й.

— Да. Затвори вратата след себе си — каза Трине.

Катарина изпълни това и се приближи до писалището.

Обикновено стъпките й бяха енергични. Обикновено лицето й беше будно. Сега чертите й бяха обтегнати. Сякаш беше плакала или не беше спала от няколко дни.