Томас Энгер - Кървава мъгла

След това седна на един стол. Потърка слепоочия с връхчетата на пръстите си. Нещо премина през лицето му. Израз или чувство, Емилие не беше сигурна. Но беше напълно убедена, че не харесваше това, което виждаше.

Реми се опитваше да проясни мислите си.

Беше трудно.

Беше идвал тук само един-единствен път, всъщност не беше планирал да извърши това . Не знаеше какво да прави с Емилие. Просто нещо. Така че тя да помоли за извинение и да бъде искрена, не само да го изрече. Да разбере .

Трябваше да вземе повече от онези хапчета, които беше приел, преди да отиде в дома на Йохане, за да не изпитва нищо. Но усещаше всичко. Болката в ръката, в главата. Сякаш стените се приближаваха и заплашваха да го смачкат.

И какво ще правиш сега?

Какво ще правиш сега?

Той вдигна глава и се огледа. Очите му се спряха върху препарирана глава на елен, която висеше на стената. Очите бяха тъмни и блестящи. Сякаш в тях все още имаше светлина.

— С лов ли се занимаваш? — попита той и погледна Матис.

Матис колебливо кимна.

— Тогава си мисля, че сигурно притежаваш оръжие?

Бярне изруга наум. Емилие Блумвик все така не отговаряше на обажданията. Не само това, а дори току-що му затвори.

Той изруга на висок глас и пое с автомобила си възможно най-бързо в посока към Транспортния възел, извън Осло. Докато трескаво шофираше между автомобилите, покрай които преминаваше, извади бял кабел, който включи към мобилния телефон. Постави слушалките в ушите си. След това отново позвъни на Фредрик Станг.

— Успя ли да се свържеш с някого от районното управление в Румерике?

— Да, ще изпратят патрулна кола до дома й.

— Само една патрулна кола?

— Да, това било всичко налично, с което разполагали към момента, както ми обясниха.

Бярне извъртя очи.

— Добре, и аз съм на път за там. Открихте ли нещо повече за Реми Гюликсен?

— Да, малко. Той е роден и израснал в Йесхайм, но живее в малък апартамент в Тьойен [57] Тьойен е жилищен район в централната част на Осло. .

— Имаме ли хора на път към него?

— Да, имаме. Йерстад изпрати всички тук.

— Добре.

— Между другото, днес Реми е щял да бъде изхвърлен от жилището си.

— Чак толкова?

— Да, това може да е отключило нещо в него.

— М-м. Дръж ме в течение в такъв случай.

— Ще те държа.

Бярне успя да излезе от Осло доста рисковано в сутрешния трафик, като в това време звънна на Справки и помоли да бъде прехвърлен към детска градина Норбю. Оттам той научи, че Себастиан Блумвик все още не бе доведен днес.

Бярне отново се обади на Емилие, но този път обаждането веднага беше прекъснато.

— По дяволите — ядоса се той и отново подаде газ.

Емилие Блумвик.

Тя беше първата му, единствената му. Сега, когато се опитваше да помисли, не знаеше защо я бе обичал, а само, че я бе обичал. Не можеше да го обясни. Може би беше защото тя го беше накарала да се чувства харесван и ценен. Той чувстваше , че тя беше влюбена в него. Тя също го казваше, хвалеше го, казваше, че е красив и добър. Никой не му го беше казвал преди.

Но, естествено, това не можеше да продължава вечно. По онова време Емилие не беше такава, нямаше достатъчно спокойствие вътре в себе си, че да остане у дома. Тя винаги искаше да излиза, винаги искаше да празнува и да се забавлява, докато той просто я искаше за себе си. А когато слуховете за нея и Маркус започнаха да кръжат, първоначално той отказваше да повярва. Отхвърляше реалността.

Напълно, докато вече не можеше.

Емилие беше първата му, единствената му. Никога не бе искал да я прогони, никоя друга не можеше да се мери с нея. Всичко започна с Емилие и щеше да приключи с Емилие.

На вратата се звънна.

Той се стресна, както и Емилие, и нейният приятел. И двамата се канеха да извикат, но Реми вдигна оръжието към тях.

— Ш-ш — каза той. — Нито звук.

Бярне едва беше излязъл от Осло, когато телефонът му отново звънна.

— Да?

Беше Ела Санлан.

— Току-що разговарях с майката на Реми Гюликсен — заяви тя. — Реми е бил у тях във вторник вечерта. Очевидно се е разбеснял и там.

— По какъв начин?

— Пребил е баща си.

Едно ремарке се появи в лявата лента. Бярне свирна с клаксона и мигна с фаровете, докато казваше:

— Защо така?

— Не, майка му каза, че не била напълно сигурна. Случило се съвсем неочаквано. Но Реми бил обърнал чаша е вода и отказвал да подсуши след себе си. А когато бащата на Реми казал, че той трябва да помоли за извинение, това било достатъчно.