Томас Энгер - Кървава мъгла

Хенинг колебливо доближи телефона до ухото си.

— Ало? — каза той малко по-тихо, отколкото беше планирал.

— Здравей, човече — каза Ивер по своя обичаен, насмешлив начин. Въздухът бавно се просмука през белите дробове на Хенинг. — Как върви? — продължи колегата му. — Зает ли си, или…?

— Малко — отвърна Хенинг. — Чакам един източник, но той все още не се е появил.

— Значи е мъж — попита Ивер и се засмя заговорнически.

— Мхм. Сега, когато вече знаеш, веднага ще се досетиш кой е.

— Ако ми кажеш къде си обаче.

— Естествено, че няма да ти кажа.

Ивер отново се засмя. Хенинг усети, че и самият той леко се усмихва.

— Как си? — попита той. — Скоро ли се връщаш?

— Надявам се. Ще отида на преглед в Юлевол след няколко дни, така че ще разберем тогава. Но продължавам да изперквам като не правя абсолютно нищо.

Хенинг си спомни как беше самият той през седмиците и месеците, преди да реши отново да започне да работи. Стоеше предимно у дома. Взираше се в стената, след това гледаше малко телевизия. Светът беше неподвижен. След това започна да се разхожда всеки ден. Привечер сядаше в Делененга. Постепенно свикна отново да бъде навън сред хора. Но не разговаряше почти с никого.

— Извинявай, че не минах да те навестя в болницата миналата седмица — заяви Хенинг.

— Е — изсумтя Ивер. — Майната му.

— Имаше толкова много за вършене около случая на Пули. Нямах и един-единствен…

— Казах майната му. Не казваше ли именно ти така?

— Как?

— Майната му.

— Да, така… Така е може би.

— Тогава майната му.

Ивер отново се засмя. Хенинг се усмихна, отново отправи погледа си към улицата, където една жена с три торби в ръцете си бавно се тътреше отвъд бордюра на тротоара.

— И как върви? — попита Ивер. — Има ли екшън в момента, или…?

— Спокойно, може да се каже.

— Тогава какво се случва? И имам предвид отвъд онова, което и сам мога да прочета във вестниците.

Хенинг с удоволствие би споделил някои от мислите си с Ивер, но за кратко се поколеба, преди да отговори. Може би причината беше в Нора. Или може би беше в това, че се връщаше към старата си, позната следа, когато усети, че някой отново започна да го приближава.

От другата страна на улицата с бърза походка идваше Бярне Бругелан.

— Моят източник идва — обясни Хенинг. — Трябва да затварям.

— Но…

— Съжалявам, Ивер. Ще ти разкажа всичко по-късно.

— Обещаваш ли?

Хенинг не отговори веднага. След малко каза:

— Обещавам.

След време „Олимпен” се превърна в редовното място за срещи на Бярне и Хенинг, когато щяха да говорят по работа. Обикновено Хенинг предлагаше среща, но този път Бярне взе инициативата за разговор. На Хенинг не му пречеше, дори напротив, сутринта беше дошла и беше минала, без да е успял да допринесе с нещо ново за вестника. Нито беше забелязал някакво развитие по случая на Трине, освен още повече негативни истории за нея.

Хенинг стана от масата и посрещна Бярне със здраво стискане на ръката. Настаниха се малко по-навътре и си поръчаха по чаша кафе.

— Изглеждаш уморен — заяви Хенинг, когато седнаха.

— Благодаря, друже — усмихна се бързо Бярне и прокара ръка по лицето си. — Не спах много тази нощ. Има нещо около този случай, което…

Той търсеше подходящ завършек на изречението.

— Въртим се в омагьосан кръг, ако трябва да съм честен — каза той. — И си мислех, че може би ти би могъл, че ти…

Бярне се огледа.

— Прословут си с острия си поглед върху детайлите — обясни той.

Хенинг се усмихна бързо, докато изучаваше полицая с кротко любопитство. Погледът на Бярне беше несигурен, като на тийнейджър на първа среща.

— А ръководенето на разследването, естествено, ти дава пълна увереност за този разговор?

Бярне завъртя глава отляво надясно и обратно. Парата от чашите кафе се издигаше ароматно към тях.

— Не съм го мислил, не — отвърна Хенинг. — Но какво всъщност се случва тук? Обикновено аз се радвам на място на кралската маса, но изведнъж става обратното? Не ми казвай, че вече си блъскате главите в стената. Не е изминало и денонощие, откакто момчето е посегнало на живота си.

Чертите върху лицето на Бярне се изостриха.

— Винаги е хубаво да има свежа перспектива — заяви той.

Хенинг отпи глътка от кафето си, докато наблюдаваше стария си съученик. Само в хода на разговора сякаш тъмната коса на Бярне бе придобила по-ясно отчетлив сив оттенък над ушите. Както винаги, бузите му бяха гладки, но кожата, която обикновено беше с летен загар, сега не беше такава.