Томас Энгер - Кървава мъгла

Извади саундтрака на „Тънка червена линия” и пъхна компактдиска в потъналия в прах CD плейър. Включи го и усили на три, не искаше да започва прекалено агресивно. Нито пък саундтракът беше такъв. Нисък, слаб тътен се долавяше от пода, звукът се надигна в стаята и скоро се оказа заобиколен от акорд от органи, който не се движеше. След това струните на Ханс Цимер бавно взеха превес.

И беше толкова странно да стои там, в своя собствен апартамент, и отново да слуша музика. Сякаш стаята се променяше. Толкова по-жива изведнъж. И той не разбираше как не беше чувал музиката досега.

Седна на фотьойла, постоя тихо и изслуша първата песен. След това легна и затвори очи, но не за да заспи. Започна втората песен, прекрасна, бавна и поетична песен. И когато отново чуваше тази музика, той беше сигурен, че „Тънка червена линия” беше най-добрият военен филм, който беше гледал.

Песен номер три беше най-силната. Във филма американските части щурмуваха върха на един хълм на малкия японски остров, над който се опитваха да вземат контрол. Сцената започваше тихо, почти незабележимо, а музиката все повече и повече надделяваше. Накрая, докато войниците стреляха, убиваха и тичаха подивели наоколо като в кървава мъгла, оставаше само музиката. Не куршум, не смъртен вопъл, не звукът на дори една експлозия. Само музика.

Само магия.

Моментът беше развален от позвъняване. Хенинг намали звука на музикалната уредба. Закрачи към домофона до входната врата и попита кой е. От другата страна долови познат глас.

— Здравей, Нора е.

Хенинг не отговори веднага, само усети, че му става все по-трудно да диша.

— Може ли да се кача?

Хенинг се поколеба за няколко секунди, преди да каже: „Да, разбира се, че може”. Чуваше през слушалката стъпките й по асфалта на входа. Звукът го накара да изпита чувство на безпокойство в стомаха.

Нора звънна още веднъж от задния двор. Хенинг я пусна да влезе. След половин минута тя беше на третия етаж. Херинг я чакаше до притворената врата. Нора дишаше тежко, спря точно пред него.

— Здрасти — поздрави го отново тя.

В продължение на няколко секунди двамата стояха и се гледаха, докато Хенинг не отвори вратата изцяло и не я покани вътре. В същия момент той изпита силна нужда да чисти, докато не осъзна, че вътре всъщност беше доста чисто. Обувките стояха до стената. Якетата висяха на своите закачалки. Освен това беше измил чиниите, чашите и всичко, което беше използвал на вечеря.

Нора влезе.

От всекидневната към тях долитаха магичните тонове на Цимер и сякаш тя беше на гости на някой друг. И същевременно — не. Беше странно чувство. Във всеки случай беше странно усещането Нора отново да му бъде на гости.

Тя изу обувките си и закачи якето си, последва го в кухнята. Хенинг не седна, просто беше там и я наблюдаваше. Влажно и наелектризирано. Топло и смущаващо. Имаше нещо в очите на Нора, което Хенинг не харесваше. И същевременно харесваше прекалено много.

— Как си? — попита той.

— Ами — започна тя, все още задъхана. — Много добре. Така мисля.

Тя го каза с растяща интонация.

— Има много за вършене — добави тя. — Особено сега.

— Винаги има много за вършене — отвърна Хенинг.

— Да — засмя се тя.

Тишина. Тежка и неприятна.

— Искаш ли нещо за пиене? — предложи Хенинг.

Лицето на Нора се набръчка в размисъл.

— Да, може би да.

— Какво ти се пие?

Хенинг отиде до хладилника, отвори го и надникна вътре. Кенове „Кока-кола”. Кутия мляко, на което със сигурност му е минал срокът. Три бутилки „Туборг”. Бутилка бяло вино, спечелена от петъчната лотария, в която той не знаеше, че беше участвал.

— Бих изпила чаша вино, ако и на теб ти се пие — отвърна тя.

Хенинг не можеше да си спомни кога за последно беше пил вино. Но извади бутилката, взе тирбушон и измъкна корковата тапа, не без известни усилия.

— Не е „Шабли” [54] „Шабли” е област в Бургундия, Франция, както и сорт вино, произвеждан там. , но…

Хенинг се усмихна извинително, мислеше си за любимото вино на Нора, от което често споделяха по една-две бутилки в петък вечер, когато такото биваше изядено и Юнас заспеше.

— Сигурно ще бъде хубаво — отвърна тя.

Хенинг извади две чаши, напълни ги и с жест посочи към всекидневната, където всеки седна на своя диван. Чашите достигнаха масата по едно и също време. След това отново настъпи тишина. Хенинг я погледна, чакаше я.

— Е? — започна тя. — Как са нещата при теб?

Преди Хенинг да е успял да отговори, тя каза: