Томас Энгер - Кървава мъгла

— Така беше .

Момчето отново започна да гребе с греблото. Хенинг стоеше, без да помръдва, и чакаше.

— Тук — каза момиченцето и посочи долната страна на собствената си брадичка. — Знам, защото аз я видях първа.

— Достатъчно, Юлва.

— А татко така и не ни взе друго куче — продължи момичето, почти разплакано. — Аз искам друго куче.

Хенинг се опита да подреди мислите си. Той знаеше какво иска да попита, но не мислеше, че имаше нужда да го прави.

— Окей — каза той и усети как сърцето му заби по-бързо. — Мога да дойда друг път, когато баща ви си е у дома.

Никое от децата не отговори. След малко момиченцето взе въжето си за скачане и заподскача наоколо, сякаш това, за което си бяха говорили, никога не е било изричано. Хенинг я проследи с поглед, но очите му автоматично се връщаха към белия кръст. Той искреше, дори и на все по-тъмната вечерна светлина.

Бярне се вгледа в записките пред себе си — ключовите думи от изслушванията, които бяха провели през последните часове. Сведенията, фактите.

Не можеше да накара нещата да заработят.

Родителите на Йерльов бяха в шок. Макар че бяха влизали в контакт със сина си от време на време, никой от тях не можеше да проумее какво се беше случило с него. С това те имаха предвид, че му бяха дали добро възпитание в християнски дух. Доколкото им беше известно, той не беше имал никакви травми, включващи Ерна Педерсен или Йохане Клингенберг. Спомняха си имената, но трябваше да им се припомни кои бяха те. И въпреки че много малко деца разказваха на родителите си за всичко, което се случваше в училище, майката на Йерльов се кълнеше, че щеше да е забелязала, ако синът й не се чувстваше добре. Маркус беше популярно момче, имаше много приятели, беше добър във футбола, играеше на вратата и участваше в местния отбор в продължение на много години. По принцип винаги беше весел и доволен. Беше имал много приятелки през годините, въпреки че не се чувстваше така добре в света на възрастните — нито по отношение на жените, нито на работата.

Именно това, както признаха родителите на Йерльов, може би го беше белязало или го бе тревожело, но не чак до такава степен, че поради тази причина да иска да убие някого, когото е познавал преди дванадесет години. Нито пък беше проявявал някакъв интерес към фотографията.

Бярне не разбираше и какво общо имаше момчето на Емилие Блумвик, което да е вбесило Маркус Йерльов толкова много. Когато Бярне беше позвънил на Емилие, тя му бе разказала, че не е разговаряла с Маркус от много години. Защо се връщаше сега? Защо не когато момчето се е родило?

Нещо трябва да бе отприщило всичко това, мислеше си Бярне, сядайки на стола си. Внезапно му хрумна, че изобщо не беше сигурно дали някога щяха да открият какво беше превърнало Маркус Йерльов в онова, което беше.

Бярне погледна часовника. Беше минало доста време, откакто не се беше прибирал и вечерял с Анита и Алиша в нормално време. Отдавна не беше разговарял е тях за напълно обикновени неща.

Не успя да довърши мисълта си докрай, когато на вратата се почука. Пиа Ньоклеби плахо подаде глава.

— Здравей — поздрави тя. — Зает ли си?

— Не повече от обикновено — отвърна той. — Влизай.

Бярне не можеше да си спомни кога за последно тя беше идвала в неговия кабинет. Ньоклеби седна на един стол до стената и прехвърли единия си крак върху другия. Пръстите й се сключиха.

— Познаваш бегло Хенинг Юл, нали?

Бярне кимна вяло.

— Разговарях с него днес през деня — продължи Ньоклеби. — Той ми зададе един въпрос, над който след това доста размишлявах. Чудеше се дали някое външно лице не би могло да се внедри в Indicia с помощта на моето потребителско име и парола. И за съжаление, в днешно време не е толкова трудно. Но не разбрах защо ме попита.

— Ти не се ли поинтересува?

— Да, но…

Ньоклеби навлажни пресъхналата си горна устна и обиколи стаята със заинтригуван поглед.

— От известно време и аз познавам бегло Хенинг. Той никога не би ми задал такъв въпрос, ако нямаше добра причина за това. Затова ми стана малко любопитно. Влязох в Indicia , проверих собствената си история в програмата и там намерих нещо обезпокоително. Има едно търсене, което знам със сто процента сигурност, че не съм пускала.

— Значи някой разполага с потребителските ти данни и ги използва отвън?

— Така изглежда, да. И не съм сигурна кое е по-лошо — че всъщност се е случило или че Хенинг знае за това. Нито пък знам доколко би било разумно да го притисна за това. Та той е журналист, никога няма да разкрие източниците си и как е разбрал това, което е разбрал. По-скоро би влязъл в затвора.