Томас Энгер - Кървава мъгла

На Бярне започна да му се прояснява накъде вървеше тя с това.

— Значи ти си мислеше, че може би аз бих могъл…

Бярне спря и по реакцията й разбра, че имаше право.

— Това представлява огромен риск за сигурността, Бярне. Сега аз, естествено, промених потребителските си данни, но на практика това означава, че някой там може да разполага с изключително ценно разузнаване. Всъщност не знам какво да правим точно с това. Не можем да излезем с изявление, защото тогава ще се вдигнат нечувани протести и дългогодишната ни работа ще отиде право в канала. А последното, което бихме искали, е Хенинг да напише нещо за това.

Бярне кимна бавно.

— Не знам колко ще успея аз да измъкна от него. Или дали мога да го разубедя да пише нещо.

— Не, но имам предложение, ако ми обещаеш, че няма да казваш на никого от следователския екип.

Гласът й внезапно стана по-нисък. Бярне наостри уши и се приближи.

— Хенинг е проницателен човек. И си мисля, че може би ние можем да се възползваме от него .

Бярне виждаше, че за Ньоклеби не беше лесно да каже последващото.

— Поиграй си малко с неговото его — каза тя. — Въведи го малко в това, с което ние се занимаваме, извън протокола , естествено, и му покажи ясно, че ти правиш услуга на него , а не обратното. Остави го с чувството, че той играе в един отбор с нас. Макар че това, което се е случило, не е хубаво, аз все пак вярвам, че Хенинг няма интерес да ни навреди. Във всеки случай досега планът му не е бил такъв.

— Ще се досети какво правя — отвърна Бярне.

— Може би. Но мисля, че опитът си струва. Тук трябва да угасим един пожар, а аз нямам никакво желание да викам пожарната. Това само ще създаде огромно безпокойство.

Раменете на Бярне се напрегнаха. Една вена изпъкна на слепоочието му.

— Ще се опитам — заяви той и се опита да придаде увереност на гласа си, несигурен дали Ньоклеби му вярваше. Но тя стана, приглади полата си и се усмихна. Бярне също се изправи, тя положи ръка на рамото му и го погледна с очи, пълни с очакване.

— Но не мога да обещая нищо. Нито пък мога да повдигна въпроса за Indicia просто ей така. Нужно ми е малко време за това — обясни той.

— Естествено, разбирам това. Използвай аналитичните си умения. Толкова те бива в това да получаваш информация.

Бярне се усмихна бързо, изпита опияняващо чувство. Аплодисменти от Пиа Ньоклеби не беше нещо, което мнозина получаваха. И въпреки че вероятно го беше казала, за да подсили самоувереността му, работеше.

Тя се усмихна отново, преди да излезе от стаята. Бярне седна обратно и издиша тежко. Сякаш преди нямаше достатъчно неща, за които да размишлява.

Хенинг не забелязваше меките, поклащащи се движения на автобуса по пътя обратно към центъра. Не забелязваше мрака, който започваше да се спуска над Осло. Линиите в тъмносиньо, които ставаха лилави, а накрая сиви и черни.

Дали кучето на семейство Шер само се е наранило? Или някой друг е отнел живота му?

Трябва да имаш голям късмет като куче, за да успееш да си нанесеш смъртоносно нараняване от такъв вид. И защо нямаше контузии по други части на тялото?

Кучето е било убито, заключи Хенинг, и е било положено на стълбите на верандата в градината на семейство Шер, така че всички — може би най-вече децата — да го намерят. А това, мислеше си Хенинг, беше брутално. Беше хитро. И не беше възможно да не го тълкуваш като директна заплаха за семейството. Семейство Шер трябва да имаха проблеми в едно или друго отношение. Един полицай може да има много врагове.

Хенинг забрави да попита малките в градината кога се беше случило това, но щеше да се заеме с това след известно време. Слезе от автобуса на площад „Александер Шеланд” и извървя последните сто метра до улица „Санергата”. Но вместо да се отправи към къщи, той пое към Делененга и погледна към футболното игрище. Поседя там, докато не стана тъмно и на запад. И въпреки че не виждаше друго, освен облаците, въздухът сякаш беше изпълнен с дъждовни капки, които само чакаха да паднат.

У дома седна на компютъра и се опита да се свърже с 6tiermes7. И този път не успя да установи контакт. Приготви си на микровълновата вечеря, която тихо изяде. Готов и сит, вървеше напред-назад из всекидневната, докато разсъждаваше. Мина покрай пианото, както винаги, хрумна му, че трябва отново да опита да посвири малко на него, но не знаеше как да го направи.

Спря пред рафта на „ИКЕА”, който беше пълен догоре с компактдискове. Групи и изпълнители, подредени в редици. Хенинг, разбира се, си спомняше мелодиите, но не и как звучаха тук, в този апартамент. Не си спомняше да си е пускал дори един-единствен компактдиск, след като се беше преместил преди малко повече от половин година, когато жилището с балкон към стария му заден двор случайно се освободи.