Томас Энгер - Кървава мъгла

Хенинг остана на работа до доста късно следобед. През повечето време той стоеше в малката телефонна кабинка, където можеше да говори необезпокояван.

Най-накрая откри на кого можеше да се обади. А когато приключи, тялото му се изпълни с добро усещане. Нещата бяха задвижени. Той беше направил онова, което можеше да направи. Сега останалото зависеше от Трине.

В редакцията все още има хора, забеляза той, но мнозина си бяха тръгнали. Хенинг седна на стола, отвори клавиатурата на телефона си и с раздразнение откри, че и сега никой не му беше звънял. Нито Уле Кристиан Сюнд, нито някогашните съседи на Ерна Педерсен.

„Но често е така” — помисли си той. Като журналист бълваш нечистотии и се надяваш да пожънеш успех. По правило накрая оставаш с празни ръце.

Хенинг се канеше да опита отново с Бярне Бругелан, когато един телефонен номер, малко по-надолу в историята на обажданията, го накара да се замисли. Номерът на Андреас Шер. Мъжът, който работеше в отдела за спешни повиквания и който беше на работа в нощта, когато в дома на Хенинг бе избухнал пожар. „ Имаше нещо в оскъдния отговор, който той ми даде, нали?” — запита се Хенинг. Във всеки случай Шер ужасно бе бързал да затвори, особено след споменаването на Туре Пули.

И Хенинг отново се замисли за приоритетите. Кое беше най-важното — самоубийството в Грурюд или пожарът в неговия собствен апартамент?

Той остави телефона, влезе в интернет и откри, че Шер живее със семейството си на улица „Тосен але”. След това излезе и се насочи към най-близката автобусна спирка.

Четиридесет минути по-късно Хенинг паркира пред голяма къща, боядисана в червено. На покрива имаше тухли, които някога може би са били оранжеви. Сега бяха тъмнокафяви. Покривът беше клюмнал.

Хенинг премина покрай едно ремарке със ситен чакъл, изкачи се по една каменна стълба, докато се държеше за боядисания в черно парапет, и натисна звънеца. Направи крачка назад и почака, погледна часовника на мобилния си телефон. Пет и половина. Никой не отвори. Звънна още веднъж и отново зачака. Отвътре не се долавяха никакви стъпки.

Вътре в себе си Хенинг изпсува, пое по малките, хрущящи камъни пред къщата. За кратък миг се замисли, преди да нагази по влажната, осеяна с капки трева, мина покрай гаража и заобиколи към задната страна. Спря до обраслия плет. Ароматът на току-що окосена трева накара Хенинг да се сети за градината у дома, в Кльофта, огромна, пълна с шишарки, мъх и големи дървета.

Едно момче, което беше на не повече от 12–13 години и имаше в ушите си обичайните слушалки, събираше с гребло прясно окосената трева. Хенинг му махна с ръка, направи му физиономия „не ям хора”, несигурен дали едно момче можеше да види отвъд белезите по неговото лице.

— Здравей — поздрави го Хенинг с мек глас.

Момчето извади слушалките от ушите си и стисна по-здраво греблото.

— Трябваше да се свържа с баща ти. Той вкъщи ли си е?

Момчето не отговори.

— Аз се казвам Хенинг Юл. Работя като журналист в един онлайн вестник.

Момчето отпусна малко захвата си.

— Татко не си е вкъщи — отвърна кисело момчето.

— Знаеш ли къде е той?

— Сигурно на работа. Нямам представа.

Хенинг кимна, раздразнен, че не го беше проверил предварително.

— Значи не знаеш и кога ще се прибере?

— Не.

— Не, значи — каза Хенинг, докато погледът му се плъзна през огромната градина, малкото местенце с ягоди, червеното грозде, дивия плет, който закриваше гледката от съседите. Той се канеше да се обърне и да си тръгне, когато очите му се спряха на нещо бяло, което стърчеше от земята под едно от черешовите дръвчета съвсем наблизо.

— Това хамстер ли е или какво? — попита той и посочи към един ръчно изработен кръст. Момчето проследи пръста на Хенинг.

— Не — отвърна намусено момчето, преди да продължи с греблото. — Това е нашето куче.

Тихият му глас накара Хенинг да се уплаши и да се обърне с едно движение. Момиченце на осем години стоеше точно пред него.

— Позволиха ни да го погребем тук — каза то и посочи.

— Така ли? — отвърна Хенинг, докато местеше погледа си напред-назад между децата. Момчето заби силно греблото в земята. Сякаш го сърбеше.

— Лежа мъртво на стълбите при верандата един ден — продължи момиченцето.

Брат му вдигна очи към него. Влажен въздух се надигна около тях. Хенинг не можа да се сдържи, затова попита:

— На стълбите, казваш?

— Да, кървяло е.

— Юлва — каза братът.