Томас Энгер - Кървава мъгла

— М-м — замисли се Хенинг. — Ще видя какво мога да направя.

— Добре, хубаво. И няма да ти стане нищо, ако излезеш и направиш няколко снимки.

Хенинг седна, потърка с ръце лицето си и осъзна една мисъл, която го изненада. Искаше му се Ивер Гюнешен да беше там. Ивер можеше да го успокои, а и не на последно място, би имал някого, с когото да играят на топка. Прекалено много неща се случваха едновременно.

Но тук ставаше въпрос за приоритети. А точно сега най-важното беше да помогне на Трине, макар че не знаеше съвсем какво да направи с това, което беше открил. То не беше точно доказателство, но би трябвало да бъде достатъчно, за да даде на Трине мунициите, от които се нуждаеше, за да отвърне на удара. Въпросът беше само как да й предаде информацията и дали тя щеше да я приеме.

Хенинг проведе едно бързо обаждане с разследващия екип и получи груба представа какво се беше случило в Грурюд. Той допълни статията от НТА, добави името си, макар че го отблъскваше, когато изоставаше толкова много. Опита се да се обади и на Бярне Бругелан, но беше препратен директно към телефонния секретар.

„Добре, значи направих това, което можах ” — каза си той. Във всеки случай, поне като за начало.

Сега какво?

„Може би мога да дам случая на някого — помисли си той. — Има ли някой тук, който би могъл да направи нещо с експлозива, който открих?”

Поклати глава. Случаят беше прекалено важен, за да го остави просто така. А ако той щеше да има някакъв ефект, то се нуждаеше от веществени, физически доказателства, най-добре получени по законов ред. В края на краищата Трине беше правосъден министър. След това той трябваше да се погрижи тя да разбере, по възможност без да разкрива участието си. Трине беше ясна, че не желае неговата помощ, мнение, което беше подчертала с твърдия поглед, който му бе хвърлила.

Как тогава можеше да намери решение той?

Не можеше и просто да отиде в полицията. Те се нуждаеха от добра причина, за да получат информацията от интернет кафене „Айксмарка”.

„А и за всичко това има още една пречка — помисли си той. — Най-голямата от всички.“ Собствената воля на Трине да се изправи срещу обвиненията. Досега тя тотално отсъстваше, без Хенинг да е наясно защо. И докато не знаеше причината, щеше да му бъде трудно да научи дали това, което беше открил, щеше да й помогне.

„Но ти само трябва да опиташ” — каза си той. Във всеки случай Трине трябваше да научи кой се беше заел да съсипе нейната кариера. Тогава тя сама щеше да избере какво да прави.

Трине си пое дълбоко дъх, преди да излезе от автомобила, и фиксира погледа си върху главния вход. Знаеше, че в момента, в който излезе навън, щеше да стане невъзможно да чуе каквото и да е друго, освен бъркотия от звуци. Щяха да й бъдат подхвърлени въпроси, щеше да стане тежко. Но тя просто трябваше да премине през това.

Затова се приготви и излезе. Единственото, за което си мислеше, докато море от светкавици обля козирката на входа в снежнобяло, беше, че й трябваха само няколко секунди, преди да влезе вътре.

Пол Фредрик стоеше на вратата и я чакаше. Той я пусна вътре и затвори вратата след нея. Но звуците от глутницата все още се долавяха както през ключалката, така и през отдушниците.

Тя го погледна. Той я погледна.

— Здравей — най-накрая тихо каза тя.

Но Пол Фредрик не каза нищо. Само се приближи и застана точно пред нея. След това я придърпа към себе си. И Трине се изгуби в обятията му. Положи глава на гърдите му. Долавяше с ухо пулса на сърцето му. Големият, силен мъж. Тя можеше да направи опит да се притисне към него, но не знаеше как щеше да реагира той.

Стояха така дълго време, без да си казват нищо.

Накрая се отдръпна от него.

— Как си? — попита я той, докато й помагаше да съблече якето си.

— Как си? — контрира го тя.

Той се усмихна вяло.

— Била съм и по-добре.

— Аз също.

Усмихнаха се — бързо и предпазливо.

Трине влезе първа във всекидневната и спря, когато стигна до приглушената светлина. Масата беше подредена за двама. Бутилка червено вино беше отворено да поеме въздух.

— Опитах се да сготвя — обясни той.

Трине изсумтя и се усмихна нежно.

— Знаеш колко ме бива в готвенето — добави иронично той.

Трине не можеше да спре да се смее.

— Ще бъде готово след десет минути, приблизително. Във всеки случай Нигела е имала пет години, когато е писала книгата.

Трине беше забравила колко беше хубаво да се смееш, колко беше хубаво да бъдеш у дома. Колко много обичаше прекрасния си съпруг, как с удоволствие би му дала всичко, което той искаше, точно сега, защото беше толкова добър към нея. Защото не я притискаше за отговори, а вместо това изчакваше, докато тя бъде готова.