Томас Энгер - Кървава мъгла

— Бил е с два класа по-нагоре от Емилие Блумвик и Йохане Клингенберг — продължи Станг.

Трябва да беше той.

— Окей. Хубаво, Фредрик. Добра работа.

Бярне веднага позвъни на Емилие Блумвик.

— Маркус Йерльов — каза той категорично. — Познавате ли го?

Блумвик не отговори веднага. Градският шум се намеси в телефонната линия.

— Маркус? Да, разбира се, че го познавам.

— Бяха ли Маркус и Йохане добри приятели през годините?

Бярне запуши с пръст едното си ухо, за да чува по-добре.

— Очевидно бяха заедно, мисля, че в гимназията. Аз също бях с Маркус всъщност, но беше за кратък период в края на гимназията.

Бярне едва успяваше да стои спокойно.

— Емилие, та това е много важно. Спомняш ли си какво сложи край между Йохане и Маркус?

— Да — каза тя и бързо се засмя. — Бяха на 13–14 години или нещо такова. Беше истинско чудо, ако някоя двойка се задържеше за повече от 3 седмици.

— Значи не е било толкова сериозно, това ли казвате?

— Това казвам, да.

— Ами вашата връзка с него?

Отново кратка пауза.

— Аз бях на не повече от 17–18 години по това време. Беше прекалено рано за започване на нещо сериозно. А и той щеше да постъпва в армията на едно или друго място, та тогава…

Бярне кимна бавно, докато разсъждаваше.

— Знаете ли в какви взаимоотношения е бил с Ерна Педерсен?

— Не, той беше с няколко години по-голям от мен. Но защо ме питате това? Той ли е…

— Все още не знаем — прекъсна я Бярне.

Но вътре в себе си беше сигурен.

„Деца” — мислеше си Хенинг. Странно беше как нещо толкова хубаво можеше да доведе до нещо толкова болезнено. Неговият живот беше съсипан заради едно дете, което беше починало. Животът на Трине може би се разпадаше заради дете, с което тя така и не се сдоби. И той се замисли за своето собствено семейство, което изчезна направо от ръцете му, без да може да спре това. Но искал ли бе всъщност да го спре? Заинтересован ли беше да го спре?

Не мислеше така. Не и след като срещна Нора, не и след Юнас. Тогава той имаше свое собствено семейство. Всичко се въртеше около него и около тях. Той не беше мислил за Трине, за тяхното съвместно минало, просто беше приел, че това бе затворена страница и за двамата. Не се интересуваше от това да направи нещо, за да събере отново семейството. Да, грижеше се майка му да има цигари и ликьор и домът й да е сравнително чист, но ангажиментът му свършваше дотук. А сега, когато седеше там сам, добре осъзнавайки, че Трине живееше свой собствен живот, независимо от него, независимо от тях, беше лесно да се мисли, че всичко, което се беше случило в семейство Юл, беше по негова вина. Той беше мъжът в къщата, след като баща им беше починал, той трябваше да е направил нещо. Да е поел инициатива. Да се беше опитал да открие проблемите, а след това да ги разреши. Вместо това бе оставил нещата така.

А сега може би беше прекалено късно. Трине ясно беше дала да се разбере, че не желае помощта му. В очите й имаше такава дистанцираност, когато бяха в колибата, толкова студенина. Но макар да беше трудно да приеме тази мисъл, когато тя го прогони, беше хубаво отново да я види. Да я види извън вестникарските колонки, извън дискусионните предавания, в които тя винаги беше толкова уверена и спокойна. А сега отново беше себе си. Все така темпераментна. Все така критична, както когато беше малка.

Хенинг все още не беше върнал автомобила под наем, нещо, заради което беше радостен сега, когато паркираше извън центъра, на Айксмарка, предницата на колата почти изцяло в цветарски магазин, наречен „Синята камбанка”. Центърът беше доста празен толкова рано през деня, нещо, от което интернет кафенето в центъра също беше белязано. Вътре нямаше жива душа, когато Хенинг влезе и се представи на един мъж с тънка коса и мургава кожа с мустаци, който дъвчеше упорито нещо в устата му.

— Много бих искал да разговарям с този или тези, които са били на смяна при вас в понеделник — заяви Хенинг.

Мъжът продължи да дъвче.

— Знаете ли кой е бил?

— Може би. Защо искате да разговаряте с тях?

— Защото се опитвам да разбера кой е изпратил факс от тази машина — обясни Хенинг и посочи вляво от себе си, където беше сложен единственият факс в стаята. — Важно е за един човек, който… който е важен за мен. Много ще съм ви благодарен, ако можете да ми помогнете.

Мъжът подъвка още малко, докато с кос поглед оглеждаше Хенинг. След това набързо обиколи с очи стаята. Нямаше никого на масите. Пред входа премина един човек с бастун.