Томас Энгер - Кървава мъгла

Блумвик направи тъжна гримаса с устните си.

— Не, Йохане е имала стотици гаджета. Не в буквалния смисъл, имам предвид, но със сигурност би могло да се случи някой от тях да е бил малко по-заинтересован от нея, отколкото обратното. Но за себе си не мога напълно да разбера как подобен гняв би се появил на повърхността сега. Както ви казах вчера, Йохане отдавна не е била с някого.

Бярне кимна, плъзна се малко по-близо до масата. Тишината, която се възцари, накара Блумвик да пъхне ръка в дамската си чанта.

— Това беше единственото, което открих — заяви тя и постави една снимка пред Бярне. — Това е от шести клас в училището в Йесхайм.

Бярне придърпа снимката към себе си и започна да я изучава. Една много по-млада версия на Ерна Педерсен стоеше най-горе вляво, множество глави, по-високи от другите.

— Йохане е ето там — каза Блумвик и посочи едно малко момиченце с голяма трапчинка и дълги плитки, седящо на стол най-отпред. — А до нея съм аз.

Бярне вдигна поглед и съзря срама в нейните очи.

— Оттогава изминаха години — каза тя извинително.

Бярне продължи да разглежда отделните лица. Не намираше никакви сходни черти с някого от хората, с които се беше срещал през последните дни.

— Ако сте като мен, то може би си спомняте как се казват повечето хора на снимката — отвърна той, връщайки й топката. — Можете ли да напишете имената на тези, които се сещате?

Бярне извади празен лист и химикалка.

— Ще се опитам — отвърна Блумвик.

— Започнете с първия ред отляво.

Тя кимна и започна да пише. На някои от учениците тя помнеше само първото име, докато повечето от първия ред получиха пълните си имена, включително и презимена.

След това тя вдигна очи.

— Вчера ме попитахте дали някой би имал причина да бъде ядосан на сина ми — каза тя. — На Себастиан.

Бярне кимна.

— Защо ме попитахте това?

За секунда Бярне се поколеба, след което извади една от снимките от местопрестъплението от една папка с документи и й я показа.

— Тази снимка е била направена във всекидневната на Йохане вчера следобед — отвърна той. — Както виждате, снимката на сина ви е унищожена. Или, във всеки случай, стъклото е счупено.

Блумвик изучаваше снимката.

— И вие сте сигурни, че това не е нещо, което се е случило в… в разгара на борбата?

— Абсолютно — отговори Бярне.

Блумвик се почеса по главата с химикалката.

— Това звучи много странно — каза тя. — Не мога съвсем да проумея и защо някой може да е ядосан на толкова малко момче. И защо Йохане би могла да има нещо общо, това… това…

Блумвик поклати глава.

Бярне не каза нищо, остави я да помисли. Но тя не се сещаше за нищо. Скоро фокусът отново се насочи към снимката на класа и отне само няколко минути, преди тя да остави химикалката.

— Така — каза тя. — Мисля, че успях да си спомня всички имена.

— Много добре.

Бярне придърпа листа към себе си. Започна да изучава имената, лицата. Първа редица — нито едно име, което да му е познато. Средната редица — също никой. На задната редица…

Не.

Вътре в себе си той проклинаше. Че нямаше късмет поне веднъж. След това се замисли за собственото си детство, в кого беше влюбен той , докато растеше. Преди бяха момичета на неговата възраст, но след време станаха по-млади. Една-две години. В средното училище и гимназията той дълго време беше лудо влюбен в сестрата на Хенинг Юл. А момичетата, за тях никога не беше забавно да бъдат с някого, ако те не бяха малко по-големи. Или във всеки случай беше така поне за някои от тях. А Ерна Педерсен бе имала много класове.

„Трябва да прегледаме всички класове, които тя е водела, и в които учениците са били една, две или три години по-големи от Емилие Блумвик и Йохане Клингенберг“ — мислеше си Бярне. Ако не за друго, то поне търсенето щеше да се ограничи.

— Окей — каза той и се изправи, подавайки ръка на Емилие Блумвик. — Много ви благодаря. Много ни помогнахте.

Краката на Трине бяха схванати след вчерашната обиколка покрай брега. Тежеше й в тялото, тежеше й в главата. Не се беше хранила много през последните дни. Нито пък беше пила. Във всеки случай не и нещо смислено.

Но макар че тя нямаше и представа какво предстоеше да се случи в близките дни, забеляза, че престоят й тук й се отразяваше добре. Беше й добре да има за компания единствено морето, вятъра и скалите. Да бъде отново малка. Тя усети, че й се искаше отново да се върне тук, колкото се може по-бързо. Но сигурно никога повече нямаше да бъде с Пол Фредрик тук, не и без да обещае поне пет мили каране на колело всеки ден по магистралите в областта. И дали той все още щеше да е с нея след това, което щеше да се разгърне през следващите дни, тя също не знаеше. Може би затова толкова й липсваше енергия. И беше толкова уплашена.