Томас Энгер - Кървава мъгла

Приятелството и познатите са временни феномени. Човек се сближава с онези, с които е заедно всеки ден, а когато ученето приключи, когато човек се премести или получи нова работа, той е изпълнен с добри намерения да запази контакти с приятелите си от всекидневието. Вместо това нови хора заемат мястото им, времето минава и става все по-трудно и по-трудно да бъде важна част от живота на другия. Не защото вече не си допадат един на друг. Просто така се случва.

Днес най-близкото до приятел, за което Хенинг се сещаше, ако наистина трябваше да потърси такъв, беше Ивер Гюнешен. Макар че на Хенинг му причиняваше болка да го признае.

Полугол, той отново отиде във всекидневната. Там стоеше и наблюдаваше купчините снимки, които лежаха на пода. Мисълта да разчисти, го обезсърчаваше и тъй като имаше план с картата, която бе начертал, той си помисли, че разчистването щеше да почака. Но след това видя там долу снимка на Юнас, голяма снимка, на която той се усмихваше. Хенинг се наведе и я вдигна.

Беше прекрасна снимка.

И макар че с всички сили опита, не успя да спре всичката болка, която се надигаше в него. Обикновено я прогонваше, успяваше да мисли за нещо друго, гледаше в друга посока и така друга снимка си проправяше път. Но сега не се случи. Юнас беше в него, в цялото му същество, очите му го пронизваха и прорязваха остро, дълбоко навътре. Само дето краката му не пляскаха.

„Трябваше да се покрия по-добре — помисли си той. — Да бях помислил още една секунда, само още една, така пламъците щяха да лумнат на друго място.” Тогава може би всичко би било другояче. Очите нямаше да се запечатат обратно и той можеше да е застанал правилно, преди да заложи на парапета и да се подхлъзне точно в момента, в който щеше да скача. Всичко можеше да е различно. И Юнас все още щеше да диша.

Хенинг сподави стона си, докато разглеждаше снимката. „Ти трябваше да си на стената — каза той на сина си. — Трябваше отдавна да сме окачили твоя снимка на стената. Но не мога да те държа там. Прости ми, малки приятелю, но не мога.”

Някакъв тътен под прозореца го накара да направи крачка встрани. Той търсеше нещо познато, нещо, върху което да задържи погледа си, докато лошото време приближаваше. Пот се стичаше между плешките му и си представи вкуса на нещо солено, че се намира в розово-черния блясък на морето и пробива кората. Потъна като оловна тежест. Плъзна се в една сянка и от него се изтръгна сух звук. Единствено очите му се навлажниха.

Усещаше краката си учудващо меки, докато стъпваше по асфалта, който едва успяваше да си представи в тъмното. Някъде по-напред се приближаваше светлина от автомобил и той направи стъпка по чакъла, свеждайки глава, докато колата преминаваше. Не искаше никой да вижда, че си е бил у дома.

У дома.

Всъщност сега къде беше у дома за него? Скоро щяха да дойдат и да запечатат апартамента му. И мислейки си за онова, което току-що беше извършил с майка си и баща си, той никога не би могъл отново да се прибере у дома .

„Странно — помисли си той, — как някой би могъл да стори нещо, без да го осъзнае”. Едва когато се потропа в шкафа на витрината, той дойде на себе си и видя какво беше извършил.

Дим се издигаше от една от къщите, покрай които мина. Миризмата се процеди и до него, макар че самият дим се издигаше нагоре. Той си помисли за горски пожар, спомни си, че бяха учили за това в училище. След горски пожар всичко започваше отначало. Свежи растения и цветя изникваха изпод въглените, сякаш пламъците бяха натиснали някакъв бутон за рестартиране, който беше накарал всичко да прорасне отначало.

И той мислеше именно за това, докато отново вървеше към перона на гара „Нурбю”, дали нещо ще израсне изпод неговите въглени, когато дойде това време. Дали и за него имаше копче за рестартиране.

За щастие, там нямаше никого, затова той се приближи с една крачка към ръба, погледна плътните, неравни камъни между траверсите и релсите. Около него беше съвсем тихо и той затвори очи, отново изпита усещането, което бе имал като малък, въпреки че не идваше никакъв влак. Не знаеше от колко време стоеше там, колко време беше необходимо, преди напрежението да се покачи от релсите, сякаш го зареждаше и го подготвяше за това, което наближаваше. Но скоро се разнесе звънене, светлините промениха цвета си от бяло към червено, а бариерите застанаха неподвижни, преди да започнат да се движат надолу към земята. Звънците, които бяха започнали толкова ритмично, сега се разминаваха, точно както когато беше малък, и отне може би половин минута, преди бариерите да се спуснат и звъненето да спре.