Томас Энгер - Кървава мъгла

— Със сигурност — бързо отговори полицаят. — Но мисля, че вие си спомняте правилната Ерна Педерсен. Какво си спомняте за отдавнашната си учителка?

— Прекалено много — отвърна Емилие и се засмя, преди внезапно да бъде обзета от угризения на съвестта за това, че се смееше в подобна ситуация. — Не, тя беше… строга, определено мога да го кажа. Какво за нея?

Но тя не получи отговор от полицая.

— Били сте в един клас — вие и Йохане?

— Да.

— Кога точно?

— Не, през всичките години в училище.

— Ерна Педерсен кога ви преподаваше? Спомняте ли си?

Емилие се опита да се сети.

— Мисля, че беше в края на началното училище. Последните две-три години или нещо такова.

— Правили ли са ви снимки на класа в този период?

Емилие се опита да се сети.

— Не съм съвсем сигурна. Мисля, че ни направиха една в шести клас.

За кратко настъпи тишина.

— Имате ли копие от тази снимка, Емилие?

Тя отново се замисли.

— Да, мисля, че имам. На едно или друго място.

— Смятате ли, че ще успеете да я откриете?

Емилие се поколеба за секунда.

— Мога да я потърся, естествено, но…

След това й стана ясно защо полицаят я питаше.

— Ерна… Ерна Педерсен ли е тази, която…

Емилие сложи ръка пред устата си.

— Видях нещо за някаква Ерна Педерсен във вестника, която била…

Тя не успя да довърши.

— Вероятно е тя, да — заяви полицаят. — И нямаше да сме си свършили работата, ако не бяхме проучили варианта, че може би има връзка между убийствата. Това не означава, че непременно е така. Но можете ли да се сетите за някого, с когото сте били в един клас по онова време, който да е имал нещо недовършено, както с най-добрата ви приятелка, така и с Ерна Педерсен?

Емилие не отговори веднага. Размишляваше или във всеки случай се опитваше, но прекалено много въпроси я засипаха едновременно.

— Всички учители са непопулярни в един или друг момент — отговори тя. — Но не мога да се сетя…

Тя отново спря.

— Не — каза тихо. — Не знам за никого.

— Ако се сетите за някого, обадете се. Имате номера ми, нали?

Емилие провери дисплея на телефона си.

— Да.

— Добре. Мисля, че засега това беше достатъчно. Вижте дали ще можете да откриете онази снимка на класа. Може да се окаже важна.

— Ще видя какво мога да намеря.

— Хубаво. Благодаря. И още веднъж, моите съболезнования.

Емилие се усмихна вяло.

— Благодаря — отвърна тя.

Хенинг не беше карал дълго време, когато спря в една отбивка край пътя. Размишляваше върху картата, която бе видял на компютъра на Трине. Датата най-горе в десния ъгъл.

Тогава пишеше 9 октомври, нали? Денят, в който тя, според цялата преса в Норвегия, трябва да беше затънала надълбоко в кашата. Каква беше онази карта? И защо беше на компютъра й?

Хенинг продължи да шофира още малко, спря на една бензиностанция в центъра на Ставерн, влезе вътре и грабна със себе си тесте салфетки, без да купува нищо. Извади химикалка от отделението за вещи между седалките и я включи, докато се опитваше да си спомни видяното.

Когато ходеше на училище, съучениците му винаги го тормозеха заради силната му памет. И в известна степен беше вярно, въпреки че той винаги ги коригираше и казваше, че има фотографска памет. Правеше снимка с очите си и след това записваше видяното — способност, от която често се възползваше като журналист.

Хенинг се настани удобно, затвори очи, представи си екрана на компютъра, първо се концентрира върху основните очертания, парковете, езерата. След това започна да рисува. Като малък обичаше да рисува карти на града. Имаше нещо в усещането за ред, което това му даваше. Изгледът. Той отбеляза големите улици и плътната линия, която беше във формата на статистическа скала — приличаше на микроскопско изображение на зловреден вирус. Когато грубата скица беше завършена, той продължи да шофира по-нататък, доволен от сходството, което според него беше успял да постигне.

Хенинг си взе дълъг душ, когато се прибра. Докато сапунът и шампоанът се оформяха в пенест кръг около канала, той разсъждаваше над тъжната тенденция да се скарва с жените, с които се срещаше. В миналото обикновено успяваше да излиза с чар от трудните ситуации, но от тази негова черта не беше останало много. Вместо това беше заобиколен от жени с проблеми, жени, които създаваха проблеми, жени, които бяха проблеми. Нора, Трине, Пиа, Хайди.

Само негова ли беше вината?

Между другото, като се замисли, не бяха само жените. Беше успял да прогони от себе си повечето хора, с ръка на сърцето не можеше да каже, че има много приятели. Нито един истински. Никой не идваше да го посещава, докато беше в болница, но го порази мисълта, че може би не беше толкова странно. Преди Юнас да почине, се случваше да пийне по чашка с колеги, но никога не допускаше някого до себе си. Никога не изпитваше желание да разкаже на някого нещо за себе си. Случваше се да го попитат как върви между Нора и него и всеки път той отвръщаше, че върви добре, въпреки че не беше така.